Кристофър Райд - Проклятието на инките

При липсата на ясна пътека през Гората на обла­ците преминаването ѝ беше мъчително. Сега Уилсън разбираше защо инките са предпочели опасности­те на минаващата по височините Пътека на инките, вместо да се опитват да поддържат път през такава гъста растителност. Гората на облаците представля­ваше един от най-стръмните и тежки терени, които бе виждал, и беше истински подвиг да прекара Хай­ръм жив и здрав през това изпитание.

В неподвижния въздух между папратите и чворестите дървета се стелеше гъста мъгла. Земята почти винаги беше хлъзгава и час по час Уилсън бе прину­ден да разчиства пътя през листата с ловджийския си нож, докато ръцете му не се покриха с мехури и за­почнаха да кървят. Не видяха ягуари, но той знаеше, че са наоколо, защото на два пъти откри пресните им следи в калта. Проливният дъжд така и не спира­ше ден и нощ и двамата бяха подгизнали до кости. Насекомите бяха безмилостни и трябваше да се наплескат с кал, особено привечер, за да спрат неумор­ните кръвопийци. Паленето на огън бе невъзможно дори когато попадаха на пещера или скален навес. И тъй като не можеха да си сготвят нищо, най-добрата им гощавка за последните два дни беше един зелен питон, уловен и одран от Уилсън. Суровото месо не беше вкусно и се наложи да накара насила Хайръм да изгълта своя дял, за да има някакви сили да про­дължи.

През цялото време Хайръм мрънкаше, че пътят не става по-лесен. После с неуморна и вбесяваща на­стоятелност започна да нарежда как трябвало да се върнат в Куско, когато имали тази възможност, бил прекалено доверчив. И непрекъснато питаше откъ­де Уилсън знае къде отива. Винаги вървеше бавно, с отпуснати рамене, въздишаше много и през цялото време трябваше да бъде ръчкан да се размърда.

Уилсън си проби път през папратите и за първи път от близо два дни излезе от джунглата. Буйната Урубамба блестеше пред него в цялото си плашещо великолепие - тя бе последното голямо препятствие преди изкачването към Мачу Пикчу. Уилсън пое дъл­боко дъх, прибра ножа и сложи ръце на кръста си. Изгубеният град Вилкапампа беше скрит над тях в мъглата от другата страна на реката. Краят на пъту­ването му наближаваше.

- Трябва да намерим начин да прекосим реката - каза той.

- Да прекосим? - отвърна Хайръм, загледан в кип­налите води. - Имам новина за теб, приятелю, не мо­жеш да преплуваш това.

- Да тръгнем натам и да видим какви са възмож­ностите ни - каза Уилсън.

На изток стените на клисурата бяха по-наблизо и височината бе по-голяма, в резултат на което водата набираше скорост и сила, докато минаваше през сте­снението. Имаше повече пръски, пяна и грохот, глед­ката беше невероятна. От отвесните скали от двете страни висяха стотици зелени лиани.

Докато вървяха през нападалите канари нагоре към теснината, Хайръм отново не се сдържа да се оплаче.

- Безнадеждно е! Никога няма да успеем да ми­нем от другата страна.

Уилсън намери една сравнително равна площадка и задърпа най-дебелите лиани. Когато се увери, че ще го издържат, той премести тежестта си върху тях и погледна към отсрещната страна на реката, за да види дали ще успее да се прехвърли.

- Какво, да не се мислиш за маймуняк? - Хайръм погледна разстоянието. - Занимавал съм се с инже­нерство, ако не знаеш. Никога няма да успееш. Ако имаше някоя от лианите от онази страна на реката, щеше да е по-смислено. Поне щеше да се залюлее в посоката, която ти е нужна.

Уилсън посочи през мъглата към другата страна.

- Ако успея да ти подам една от онези лиани, ще се прехвърлиш ли?

- Не можеш да стигнеш дотам - каза Хайръм.

- А ако мога?

- Невъзможно е. Не може да се направи.

- Или пресичаме тук, или трябва да се връщаме в гората - каза Уилсън. - Няма друг избор.

- Казах ти, че трябваше да се върнем в Куско - с тъжна физиономия рече Хайръм.

Уилсън посочи през беснеещата река.

- Куско е нататък.

Хайръм несъзнателно почеса ухапванията от ко­мари по врата и ушите си.

- Последното място на земята, където искам да се връщам, е проклетата гора.

- Ще ти направя дървена седалка, с която да се прехвърлиш. Как ти звучи?

Хайръм стисна зъби и погледна назад към джунг­лата. После скръсти ръце на гърдите си и внимател­но се загледа в реката.

- Ако ми прехвърлиш лиана от другата страна, ще го направя. Но няма да успееш - ще се пребиеш.

Уилсън се усмихна.

- Значи се споразумяхме.

- Нека сме наясно - каза Хайръм. - Не искам да ме просваш в безсъзнание или каквото там направи миналия път, за да ме прехвърляш през реката. Прос­то е непристойно.