Кристофър Райд - Проклятието на инките

През цялото време Уилсън очакваше засада, а ето че по земята не можеше да види пресни следи - ни­какви отпечатъци в калта, никакви счупени клонки или листа, мекият зелен мъх си беше непокътнат по камъните.

Докато изкачваше каменното стълбище, Уилсън си помисли за инженерите и строителите, изсекли тези стъпала преди стотици години. Всичко в импе­рията на инките си имаше цел. Живели са в хармо­ния със света около тях, имали са отлични познания за звездите и сезоните, за планините и дъждовете. Културата им е била високоразвита в много отноше­ния. Знаели са как да засаждат и торят растения така, че да не изтощават почвата, изчерпвайки даващия живот азот. Разбирали са химията на вещества като хинина и кокаина, както и въздействието им. Май­стори архитекти успели да терасират и най-стръмните планински склонове, за да могат да засаждат и поливат земеделските си култури. Заради позна­нията им за зърнените храни и одомашняването на планинския еквивалент на овцете и козите в този ра­йон - ламите - техният свят бил свят на изобилие. И с това познание дошли владетелите, създали зако­ни и ефективна администрация и бюрокрация, така че нито един слуга в света на инките да не гладува. Комуникационната им система обхващала четирите краища на империята им - света на четирите сую ( Регион в империята на инките. - Б. ред.) . Четирите части на света на инките били разделени от две прави линии, минаващи през Куско - „пъпа на света“. Едната минавала от северозапад на югоиз­ток, а другата от североизток на югозапад. Северни­те райони се простирали от Еквадор до Бразилия, а южните - по цялата дължина на Чили. По време на разцвета си империята обхващала над два милиона квадратни километра с милиони поданици.

Инките смятали себе си за най-развития и високо­поставен народ на земята. За тях всички други били диваци и варвари. Тяхната империя била „светът“ и всичко, което можел да предложи той. Боговете из­пратили владетелите на инките на земята да разпрос­траняват цивилизацията и културата сред всички - тяхно задължение било да завладяват по-нисшите народи и да ги асимилират в лоното на империята си. Създали военна машина, нямаща равна на себе си в Южна Америка, и обучавали десетки хиляди во­ини на върховна дисциплина. Абсорбирали всички нисши племена на Андите - и ако победените не се покорявали, инките ги избивали, докато не постига­ли резултата, който искали. Светът им имал брутална и жестока страна, изискваща подчинение на всяка цена. Владетелят на инките бил всесилен и всяка не­гова дума се смятала за божествена.

Уилсън си представи шока, който е преживял вла­детелят, когато в земите му пристигнали шепа ис­панци и сринали всичко, градено в продължение на повече от петстотин години. Инките никога не били виждали коне, нито неща като бляскавите нагръдни­ци и шлемове на конкистадорите, да не говорим за невероятната мощ на техните мускети и качеството на стоманените им мечове. Направили грешката да повярват, че брадатите европейски нашественици са потомци на самите богове, равни на собствения им владетел. И това погрешно доверие им струвало всичко.

И въпреки това кракът на нито един испанец така и не стъпил на пътеката, по която сега вървяха Уил­сън и Хайръм. Инките може и да не победили на­шествениците, но успели да крият земите на Вилкапампа в продължение на стотици години, което само по себе си беше забележително постижение.

Пратениците им, носещи съобщения между Куско и северните провинции, използвали това камен­но стълбище. Стъпалата навремето били изсечени с остри ръбове, но годините и постоянните дъждове взели своето. Някогашната слава на стълбището бе помръкнала досущ като цялата империя на инките - можеш да видиш структурата ѝ, но не и онова, което е била преди.

Уилсън беше изненадан колко лесно е да вървят по изтритите стъпала. На места цели части от отвес­ната стена бяха срязани, за да бъде изкачването по-лесно. След като излязоха през един отвор в скалата, ревът на Урубамба отново привлече вниманието му. Гледката беше невероятна, също като страховития грохот, вървящ с нея.

Стълбището свършваше на тераса и пътеката ми­наваше право през шестметрова стена от отвесен гранит. Висящият мост над реката със сигурност се намираше от другата страна. Гъста бяла мъгла висе­ше в процепа между стените и правеше невъзможно да се види какво има оттатък. Зловещият рев на Уру­бамба отекваше около тях.

Това беше идеалното място за засада. Хайръм не гледаше къде ходи и се блъсна в гърба на Уилсън.