Кристофър Райд - Проклятието на инките

Докато висеше във въздуха, камъните продължа­ваха да падат с трясък надолу. Изведнъж се появиха Поликс и Сепла, хванаха Акла и я задържаха до сте­ната; четирите полуголи жени воини умело се хвана­ха една за друга и бавно я изтеглиха.

Акла не беше ранена, но поражението бе налице. През дърветата зърна преценяващия поглед на сине­окия, обърнат право към тях. Акла не беше сигурна какво точно е видял, но знаеше, че несъмнено е пре­дупреден за присъствието им.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

16:04 ч.

17 януари 1908 г.

Пръски от буйните бързеи хвърчаха над гъстата растителност към високите отвесни скали. Идеал­ният сияен диск на слънцето едва се виждаше през зловещата мъгла. Всеки път, когато си поемаше дъл­боко дъх, Уилсън усещаше как влагата във въздуха изпълва дробовете му.

Грохотът на Урубамба беше зашеметяващ. Уил­сън усети трепет в стомаха си, толкова свирепа бе силата на реката. Стените на Свещената долина бяха много стръмни и назъбени от северната страна, но на юг, където бе видял следващите ги фигури, накло­нът беше по-малък и той реши, че ще е сравнително лесно да се спуснат в долината, ако това е целта на преследващите ги. За щастие малкият поток, който течеше през средата на долината, бе придошъл и беше широк шест метра, като осигуряваше поне още едно препятствие, което преследвачите им трябваше да преодолеят.

Хайръм не беше казал нито дума през последните десет минути - беше твърде задъхан, за да говори. Заплахата да бъде пронизан от копие го бе мотиви­рала чудесно, но започваше да се уморява и бузите му бяха зачервени като цвекло. Въпреки че Уилсън го подканваше да зареже пушката, той беше метнал оръжието на рамо и то се люшкаше непрекъснато и пречеше на движенията му.

- Кажи ми, че остава още малко - изстена Хайръм. - Моля те!

Думите тъкмо се отрониха от устата му, когато високата растителност сякаш се отдръпна и двамата се озоваха пред река Урубамба в цялото ѝ страшно великолепие. Нямаше листа, които да спират звука и грохотът на разбеснелите се води бе оглушителен. Реката беше широка най-малко трийсет метра, от­срещният бряг се губеше в мъглата. Гневните порои се носеха надолу по долината, наклонът беше толкова очевиден, сякаш всичко се бе килнало настрани. Уилсън никога не бе виждал толкова бурна река, с колони кипнала пяна, полетяла към небето като някакъв ги­гантски прибой, разделени от по-бавно течащи води там, където дълбочината бе по-голяма. Покрай тях прелетя ствол на дърво, подмятан от бързеите като клечка и носен от водата по-бързо, отколкото може­ше да тича човек. Огромного дърво заедно с корените внезапно изчезна от поглед, след което се натъкна на някакво подводно препятствие. Приглушеният удар на дърво в камък отекна от дълбините и превърна­тите в трески остатъци от дървото, не по-дебели от човешка китка, излетяха от бялата вода. Съдейки по течението, коритото на реката бе покрито с огромни канари, нападали в долината през хилядолетията.

- И сега какво? - попита Хайръм. - Не можем да пресечем това .

Уилсън посочи.

- Напротив, можем.

Високо горе, между стръмните стени на долина­та, едва се виждаха отпуснатите лиани на стар въжен мост на инките.

Хайръм присви очи.

- Майтапиш се!

- Наричат го Моста на кондора - каза Уилсън. - Тук е от стотици години и е превел успешно безброй пътници над реката.

Хайръм се изсмя.

- Но не и този пътник!

Заради мъглата не можеше да се види колко висо­ки са скалите, но Уилсън знаеше, че се издигат наго­ре на десетки метри. Мостът на кондора беше само на трийсет метра над реката и силно се огъваше по средата, оплетените лиани почти докосваха разпенената вода. Фактът, че старият висящ мост все още е на мястото си, беше огромно облекчение, но Уилсън щеше да вземе окончателното си решение само след внимателен оглед. От другата страна на реката имаше джунгла, известна като „гората на облаците“ - дом на невероятно биологично разнообразие, където на един квадратен километър имаше повече видове, отколкото на всяко друго място на света със същата площ.

- Трябва да стигнем дотам - каза Уилсън и тръгна напред.

- Няма начин да пресека този мост! - запротестира Хайръм.

Уилсън не спря.

- Преследват ни, Хайръм. Нямаме друг избор.

Той огледа стените, водещи до Моста на кондора.

Около тях имаше поредица тъмни гранитни пласто­ве, редуващи се с пластове по-светла утаечна скала. Катеренето щеше да е предизвикателство, но не и невъзможно. Когато двамата приближиха отвесните каменни стени, различиха в тях груби стъпала, об­разуващи пътека, която лесно можеше да се следва.