Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън метна още една ларва в устата си.

- Опитът ми казва, че когато можеш, трябва да ядеш. Никога не знаеш какво може да ти се случи в джунглата и затова трябва да се възползваш от всяка изпречила ти се възможност.

- Няма да ям личинки!

От скалите над тях отекна характерният звук от удар на камък в камък. Уилсън инстинктивно пог­ледна нагоре към мъглата, стелеща се между гъстата растителност. Беше изумително колко точно опре­дели мястото на падналия камък. Той прелетя през гъсталака и се понесе надолу към долината. Удари се в по-голяма канара на дъното със силен трясък и го разцепи на две, а парчетата се разлетяха в различни посоки.

Уилсън се зае да изчопли още една гърчеща се ларва с върха на ножа си. Изведнъж множество ка­мъни заваляха отгоре, от джунглата. Уилсън отново погледна нагоре и видя проблясъка на кожа. Сигурен беше, че е кожа - загоряла и лъщяща, движеща се бързо по една горна тераса. После видя нов проблясък, само на няколко стъпки по-назад, едва видим през гъстите дървета и папрат.

Стоящият на един крак Хайръм му подаваше ля­вата си обувка.

- Трябва да тръгваме! - тревожно рече Уилсън. - Обувай се!

- Ами подметката?

Уилсън обърна гръб на гората.

- Там горе видях хора. Обувай се.

Хайръм погледна нагоре.

- Не гледай натам, Хайръм! Това са местни, движат се по ръба... Не искам да разберат, че сме ги видели.

- Местни ли каза? - Хайръм посегна към пуш­ката си.

- Обувай се! - тихо каза Уилсън.

Хайръм се отпусна на коляно и трескаво започна да връзва обувката си.

Уилсън нямаше откъде да знае какво е видял, но които и да бяха онези хора, те се движеха бър­зо, имайки предвид терена. Логично бе да приеме, че са местните, убили магаретата на Хайръм. Видя ги само за момент и беше невъзможно да определи дали са от племето кампа, но съдейки по скоростта и голата кожа, бяха невероятни атлети.

- Трябва да стигнем до реката преди тях - каза той. - Ще се наложи да се движим бързо. Ще се справиш ли?

Хайръм приклекна, сякаш очакваше всеки мо­мент от джунглата да полетят копия.

- Сигурен ли си, че не можем да им окажем от­пор тук?

- Категорично не... те са на по-високо. Ако ни на­паднат десет воини, един „Спрингфийлд“ няма да може да ги спре. - Уилсън посочи към реката и се затича.

- Дано да знаеш какво правиш! - извика Хайръм.

- Ако цениш живота си, по-добре си пести дъха.

Уилсън скочи между две канари и през малко дере, обрасло с храсти. Гледаше да избира път, който Хайръм да може да следва без много трудности.

- Никога не съм бил много добър в тичането - изпуфтя Хайръм. - Аз си падам повече по спринтовете.

Уилсън поддържаше постоянно темпо и въпре­ки стоновете, които се чуваха от време на време зад него, беше доволен, че Хайръм не изостава. Теренът беше доста тежък и той трябваше да е сигурен, че не е сбъркал и не е тръгнал по пътека без изход. Чес­то се оглеждаше нагоре към скалите - усещаше, че ги наблюдават, но не можеше да различи нищо през гъстата гора. Виждаше единствено бамбукови гъс­талаци, примесени с тучни зелени листа с всякакви размери и нюанси.

С всяка крачка ревът на Урубамба ставаше все по-зловещ.

Изглеждаше странно, че местните ги следят от хребета - със сигурност щеше да им е по-лесно да ги последват направо в долината. Първо бяха открадна­ли и убили магаретата им, а сега ги преследваха през доста труден терен.

Хайръм започна да изостава и Уилсън го подкани да побърза.

- Още малко, Хайръм.

Надяваше се, че реката всеки момент ще се появи пред тях.

Андите, Перу

65 км северозападно от Куско

15:25 ч.

17 януари 1908 г.

Беше приятно да тичаш целенасочено, да усе­щаш как влажният въздух влиза и излиза от дро­бовете ти. Мускулите на Акла горяха, докато се движеше бързо през гъстата джунгла, гърдите ѝ се повдигаха с всяка глътка въздух. Усещаше болка от невероятното усилие, но тя ѝ харесваше - много ѝ харесваше. Отпред между дърветата и висящите лиани се стелеше струйка мъгла, която бе пръсна­та от жената воин кечуа, тичаща пред нея. Акла усещаше прохладните дъждовни капки по кожата си, докато прескачаше без усилие някакво паднало дърво, приземяваше се меко на камъните и без да наруши темпото, продължаваше напред, директно зад партньорката си девица.

Отдясно от време на време зърваше долината. Скоро щяха да настигнат двамата бели, които след­ваха. Те се бяха измъкнали към реката, докато Акла и воините се мъчеха да ги прилъжат към южните гори, като измъчваха магаретата им, но белите не се хвана­ха на въдицата. Когато Акла осъзна, че страхливците са избягали, беше твърде късно да се втурнат след тях, защото капитан Гонсалес и войниците му се по­явиха на откритата равнина точно когато мъглата се вдигна. Акла не можеше да рискува те да ги видят и затова бяха принудени да се спотаят в сенките на гората.