Кристофър Райд - Проклятието на инките

Според Пабло железопътната линия била по­строена в самото начало на миналия век. Във ви­дението ѝ бараката беше съвсем нова. Съдейки по дрехите на Уилсън, консервите, навитите ръчно ци­гари и пушката „Спрингфийлд“, случката се разви­ваше преди доста време. Уилсън със сигурност от­ново бе пътувал в миналото. По външния му вид си личеше, че е видял и преживял много от последния път, когато бяха заедно. Струваше ѝ се странно оче­видно, че е страдал, но не можеше да бъде сигурна в нищо отвъд това.

„Чудно ми е дали и аз му липсвам толкова, колкото той на мен“ - помисли си тя.

Кимна на себе си. Решението ѝ да дойде в Перу вече беше оправдано. Повечето хора биха се усъмни­ли в здравия си разум, ако получат виденията, които бяха изпълнили съзнанието ѝ в бараката, но Хелена не изпитваше подобни съмнения. Тя знаеше, че Уил­сън не е обикновен човек и че връзката ѝ с него е един вид съдба.

Уилсън неведнъж ѝ бе казвал, че цялото време съществува едновременно. Беше използвал терми­на „холографска вселена“, за да ѝ го обясни. „При формирането на космоса, милисекунда след Големия взрив, когато се появили всички неща, във вселената била изхвърлена паяжина от много мощни енергийни тръби, наречени космически струни . Именно тяхната енергия е ядрото на всяко измерение. Космическите струни позволяват съществуването на четвъртото из­мерение, а също и пътуването във времето.“

Между Хелена и Уилсън имаше връзка, която трудно можеше да се проумее. За щастие световете на двамата се бяха преплели отново въпреки очевид­ната бариера на времето. Тя беше свързана с него и за това трябваше да има някаква причина. Ако можеше да събере късчетата информация, сигурно щеше да започне да разбира защо е тук и каква е ролята ѝ. Със сигурност беше свързано с Мачу Пикчу и Храма на слънцето. Хелена отново си помисли за съня, който я бе накарал да дойде в Перу. Тя гледаше към някаква тъмна пещера под характерна кула, към необикновен триъгълен вход. Ярките слънчеви лъчи светеха в ли­цето ѝ и почти я заслепяваха. Присви очи само при мисълта за тях.

„Той отива в Мачу Пикчу.“ Сигурна беше. Бръкна в чантата, извади айпада си, плъзна пръст по екрана и въведе паролата си. Устройството оживя в наси­тени цветове и на екрана се появи Стоунхендж със зимното слънце на заден план - сноповете светлина преминаваха през изправените камъни. Без да об­ръща внимание на изображението, Хелена натисна иконата на библиотеката. Беше купила книгата „Из­губеният град на инките“, разказваща за откриването на Мачу Пикчу.

Когато корицата се появи на екрана, Хелена рязко си пое дъх. Гледаше снимка на мъжа, с когото пъту­ваше Уилсън. Хайръм Бингам , прочутият откривател на Мачу Пикчу!

Започна да се смее вътрешно. „Не мога да повяр­вам!“ Погледна в почуда тавана.

Хайръм Бингам бе пътувал из Андите в началото на миналия век, което означаваше, че видението на Хелена се отнасяше за време преди около сто годи­ни. Намирането на Мачу Пикчу беше едно от най-големите археологически открития в началото на XX век. Загледана в образа на Хайръм Бингам на екрана, Хелена се изпълни с дълбоката увереност, че Уилсън е бил с него.

Внезапно в периферното ѝ зрение се появи нечий и ръст.

- Това е снимка на Хайръм Бингам - обяви глас с приятен акцент на образован човек. - Дори са кръс­тили влака на него.

Хелена вдигна очи и видя внушителен мъж, заста­нал до масата ѝ. Беше в средата на петдесетте, очевидно богат, ако можеше да се съди по костюма му, с добре поддържани нокти и доста голяма обиколка на кръста. Посивяващата му коса бе пригладена назад с гел, зъбите му бяха прави и бели. Черният костюм бе на тънки кремави райета. Кремавата вратовръзка го допълваше идеално. Хелена бе забелязала мъжа по-рано с кокаиновата група в предната част на ва­гона. Той очевидно беше най-важният от тях, защото щом заговореше, останалите сякаш поглъщаха всяка негова дума.

Хелена посочи слушалките си и се престори, че не може да го чуе заради музиката.

- Хайръм Бингам е бил първият бял човек , открил Мачу Пикчу - продължи господинът, сякаш знаеше, че тя го чува. - Но нещата са по-сложни...

Чад стана от мястото си да отведе неканения гост, но той спокойно ѝ даде знак да спре, за да може да завърши.

- Ще видите, че други хора са откривали Мачу Пикчу преди него. Но никой не им го е признавал, за­щото са били метиси. Испанците и индианците също са хора, не мислите ли?

Хелена се принуди да се усмихне любезно.