Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Щом стигнем реката, пътеката става много по-лесна. Дай ми обувката. Ще ѝ изрежа грайфери на подметката, за да стъпваш по-сигурно.

- Колко по-добра ще стане пътеката? - попита Хайръм.

- Нататък е отлична.

Дъждът започна да се засилва и отново се спусна сива мъгла. Уилсън се зачуди как ще замъкне Хай­ръм до Вилкапампа през гъстата джунгла и нагоре по стръмните скали. Пътеката далеч не ставаше по-лесна - а доста по-трудна.

Хайръм седна на една гранитна канара, която оче­видно се бе откъртила от скалите над тях и бе паднала в гората.

- Това е най-лошото пътуване, на което съм бил, знаеш ли? - измънка той, докато развързваше връзките. - Помириса обувката си и я подхвърли към Уилсън. - Не смърди чак толкова... Изненадан съм.

Извади кесията си с тютюн. Загледан в стръмно спускащата се джунгла от двете им страни, той уме­ло сви цигара с мокрите си ръце под прикритието на широкополата си шапка.

- Свещената долина, значи? Не ми се вижда нещо особено.

С помощта на острия си нож Уилсън започна да дълбае подметката, като внимаваше да не я пробие.

- Местните индианци са от племето кампа. Каз­ват, че били пълни диваци.

- Това е информация, която не бих отказал, преди да убият магаретата ми. - Хайръм погледна с отвра­щение през рамо нагоре по пътеката, която се виеше в далечината и накрая изчезваше в облаците. - Гор­кият малък Диабло.

- Изобщо не трябваше да оставаме за закуска - каза Уилсън. - Прекалено се забавихме.

- Трябваше да ми кажеш, че е толкова опасно! - изтърси Хайръм.

Уилсън вече беше направил три неравни бразди в подметката и започна да работи по петата.

- Нямах представа, че индианците ще осакатят магаретата по този начин. Искаха да им причинят колкото се може по-силна болка.

Хайръм облиза цигарата и я сви.

- Разстроиха ме! Ето какво направиха! Има ли други изненади, за които трябва да знам?

- Трябва да продължим напред, Хайръм.

- Аз гласувам да се върнем в Куско. Ще съберем повече хора с пушки, ще се върнем и ще дадем на онези дяволи кампа урок, който никога няма да за­бравят. - Хайръм потърка корема си. - И си мечтая за топлата супа... и бирата.

- Ти ще бъдеш човекът, открил изгубения град Вилкапампа. Това несъмнено трябва да означава нещо за теб.

Хайръм драсна кибритена клечка под периферия­та на шапката си.

- В този момент повече ме вълнува вероятността да бъда прободен с копие, отколкото славата. - Той метна клечката и издиша дълга струя дим.

Уилсън посочи.

- Продължаваме напред, независимо дали ти ха­ресва или не. Очаква ни свят с несравнима красота. Могъщата Урубамба прорязва тясната долина с неве­роятна сила през това време на годината. Тя е един от притоците на Амазонка. Водите, които текат покрай нас, ще преминат почти през целия континент, за да се влеят в Атлантическия океан.

Хайръм го изгледа озадачено.

- Откъде знаеш това?

Уилсън започна да дълбае последния жлеб на дясната обувка.

- Казах ти. Знам много неща за този район. И ако имаше повече вяра, щеше да осъзнаеш, че можеш да спечелиш много, ако продължиш с мен, вместо да се опитваш да спреш напредъка ни с негативната си на­гласа.

- Не мисля, че съм негативно настроен - отвърна Хайръм, без да маха цигарата от устата си. - Просто разсъждавам логично. Вилкапампа няма къде да се дене. Градът е бил изгубен стотици години! Казвам да тръгнем обратно към Куско и да се върнем по-подготвени.

Уилсън му метна обувката, но Хайръм не я забе­ляза и тя прелетя покрай него и падна долу между камъните.

- Ох, направо страхотно! - Хайръм се изправи на куц крак и се наведе тромаво в опит да я вдигне. - Първо ми убиха магаретата, а сега останах бос. И проклетият дъжд не престава!

- Дай ми другата си обувка - каза Уилсън.

Хайръм беше наврял глава между камъните.

- Един момент.

Уилсън забеляза ствола на голямо дърво, паднало от гората над тях. Беше се разцепил и той забеляза следи от ларви. Прескочи няколко камъка и започна да дълбае дървото с ножа си. Само за няколко секун­ди откри ларвите на някакъв бръмбар, приличащи на бели голи гъсеници. Май не беше виждал по-големи.

- Искаш ли нещо за ядене? - попита той и вдигна една тлъста гърчеща се личинка с ножа си.

Хайръм вдигна глава.

- Как ли пък не!

Уилсън пусна гърчещата се личинка в устата си и захапа. Тя се пръсна неприятно между зъбите му.

- Не са ли отровни?

- Само онези с ярките цветове - отвърна Уилсън. - Или ако са космати.

Хайръм го погледна объркано.

- Но това е отвратително!