Кристофър Райд - Проклятието на инките

Ако зависеше от Акла, щеше да завърже сражение с войниците. Но дори само един от тях да се измък­не, тайната на Девиците на слънцето щеше да бъде разкрита, а такьв риск не си заслужаваше.

„Ние сме като духове в нощта“ - такива бяха мъд­рите думи на жрицата Мамакона Кай Пача, която бе обучавала Акла, откакто се помнеше. Девиците на слънцето не рискуваха - те действаха само когато можеха да са сигурни в резултата. Залогът бе твърде голям, за да постъпват другояче. И така беше вече близо петстотин години и със сигурност щеше да си остане през следващите петстотин.

Докато заобикаляха по дългия път, Акла и воини­те ѝ изгубиха много време. Слънцето достигна зени­та си в дъждовното небе, преди съгледвачите отново да хванат дирята на белите. Отначало бяха вървели покрай железопътната линия към реката, след което следите им навлизаха в Свещената долина, каквито бяха опасенията на Акла от самото начало. Би тряб­вало да убие белите, докато спяха, но бе променила решението си. Защитата на долината от неканени гости беше основната ѝ отговорност, както е и на предшествениците ѝ от много поколения насам. Де­виците на слънцето бяха отблъснали могъщите сили на вицекраля Толедо с брутално коварство и потай­ност; обучението ѝ налагаше, че не може да има мяс­то за съчувствие. Сестрата на Акла Виване глупаво се бе предала на женските си желания и съдбата ѝ беше решена. Акла нямаше да се поколебае отново - от тук нататък действията ѝ щяха да са решителни и безжалостни.

Единственото, което имаше значение сега, бе да спре белите мъже, преди да са стигнали буйните води на Големия говорещ. Щом разполагаха със зна­нието как да открият и влязат в Свещената долина - долина, която не съществуваше на никоя карта - то може би знаеха и за внушителния висящ мост, който пресичаше стръмната клисура в най-високата част на реката. И през цялото време те водеха капитан Гонсалес към свещените земи на Вилкапампа - ма­кар да не беше сигурна каква бе причината и той да ги преследва.

Акла тичаше зад Сонтане, своята девица парт­ньор от самото ѝ раждане, като повтаряше всяка нейна стъпка и движение. Носеха се в съвършен синхрон нагоре и надолу през гората, която се при­тискаше към отвесните стени на долината. Вярата на Акла в Сонтане бе безусловна - тя беше неве­роятно умел и грациозен воин. Това, че я следва, означаваше, че може да мисли за стратегията и за други неща, докато Сонтане взема решения как да се придвижват най-добре през хлъзгавата джунгла. Двете жени тренираха заедно, откакто бяха прохо­дили, и бяха определени за двойка поради идеал­ната си генетична съвместимост. Бащите им бяха избрани така, че да им дадат еднаквия ръст, сила и координирани действия; коварството, мъдростта и твърдостта на характера бяха качествата, на които биваха обучавани. Акла и воините ѝ бяха закрил­ниците на Свещената долина и работата им бе да спрат настъпването на обкръжилата ги цивилизация колкото се може по-дълго - железопътните линии и телеграфа, както и изследователите, които всяка година се опитваха да проникнат в тези безценни земи на инките.

Всички Девици на слънцето бяха разделени на идеални двойки. Непосредствено зад тях бяха Поликс и Сепла - чуваше стъпките им. Най-отпред водеха Ореле и Илна. От време на време виждаше сплетените им коси, докато се движеха бързо през гората на двайсет крачки пред тях. Всички носеха плътно прилепващите нагръдници на бога слънце Инти, с къс лък и кожен колчан на голите гърбове. На дясното им бедро имаше остър като бръснач меч в ножница от кожа на пума. Общо четиринайсет воини тичаха покрай стената на долината, всички идеално тренирани, свещени защитници на инките, най-добрите воини, които бе виждал някога светът, пазите­ли на древния град Вилкапампа и неговите съкрови­ща, закрилници на Куба на инките.

Сонтане направи бърза крачка и скочи високо, извивайки гръб, за да прелети на по-голямо разсто­яние, и се приземи от другата страна на оголената скала. После направи гигантска крачка, хвана се за надвиснал клон и се прехвърли над отвесна пропаст. Акла я последва без колебание, вярата в партньорка­та ѝ бе абсолютна.

Докато тичаше, си помисли отново за високия бял мъж с искрящите сини очи. Всеки момент щяха да настигнат него и кльощавия му спътник. Беше ѝ любопитно да види отново синеокия, за да може да го разгледа, макар и от разстояние. Той я интригуваше по начин, който ѝ бе непознат досега. Отчаяно ѝ се искаше да разбере защо не бе наредила да го убият през нощта. Не беше просто защото е чужденец - беше виждала много чужденци през живота си. Поне трийсет пъти беше ходила в Куско и Олайтантамбо, за да бъде сред „цивилизования“ свят, както обичаха да се наричат. Влизането в градовете беше част от обучението ѝ, продиктувано от необходимостта да разбират своя бързо развиващ се враг. Но при всич­ките си пътувания никога не бе виждала човек като синеокия - начина, по който се бе появил пред нея, крачещ целенасочено през Пласа де Армас в дъжда, кройката на дрехите му, начина, по който стоеше шапката на главата му, решителното му изражение.