Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Името ми е дон Ерависто, сеньорита. Тук съм с бизнес партньорите си. - Той погледна към предната част на вагона и щракна с пръсти. Пиенето и смехът спряха моментално. - Боя се, че вдигнахме твърде много шум и това ви разстрои. Бих искал да ви ком­пенсирам.

- Не е необходимо - намеси се Чад. - А сега, ако обичате.

Дон Ерависто погледна Хелена.

- Вашият бодигард е учтива жена, но лесно се познава. Ако погледнете моята група, трудно бихте познали кой от тях е телохранителят ми. Може да е някой от мъжете или някоя от приятелките им.

- Приличат ми повече на техни дъщери - отвърна Чад.

Дон Ерависто се усмихна и плесна с ръце, прес­трувайки се на развеселен.

- Достатъчно празни приказки. - Той отново погледна Хелена и изражението му стана сериозно.

- Забелязах, че посетихте бараката. Знаехте ли, че Хайръм Бингам е прекарал дъждовна нощ в онази постройка?

Хелена направи всичко по силите си да скрие из­ненадата си.

- Мога да ви разкажа за събития от пътуването му, които няма да намерите в тази книга. Онази стара съборетина има интересна история.

Хелена бавно свали слушалките си.

- Привлякохте вниманието ми, сеньор.

Дон Ерависто постави длан на покривката.

- Може ли да седна?

- Заповядайте - след кратко колебание отвърна Хелена. Инстинктът ѝ казваше да бъде нащрек, но изпитваше повече любопитство, отколкото трево­га. Бараката край линията със сигурност беше важна и може би този дон Ерависто щеше да ѝ обясни защо.

Чад се дръпна с неохота и изгледа пътниците в предната част на вагона, които пък не сваляха очи от нея.

- Историята на онази постройка е много мрачна - каза дон Ерависто, докато разкопчаваше копчето на сакото си и настаняваше тежкото си туловище на стола. - Имаме много за обсъждане.

Той щракна с пръсти и един сервитьор се втурна по пътеката, сякаш животът му зависеше от това.

- За мен джин с тоник. И малко кашу - каза дон Ерависто и погледна към Хелена. - Да, разбира се... ще имате нужда от още един чай с кока. Не се без­покоите, сеньорита, главоболието ви скоро ще мине. Най-сетне се спускаме в Свещената долина. С нама­ляването на височината ще намалее и пулсирането в слепоочията ви.

Андите, Перу

65 км северозападно от Куско

15:02 ч.

17 януари 1908 г.

Хайръм изстена и се подхлъзна за пореден път. Уилсън се принуди да се върне, за да му помогне да стане. Този път американецът остана да лежи в калта и високата трева между две огромни канари, чакайки Уилсън да го изправи на крака.

- Трябва да се върнем в Куско - повтори той, до­като Уилсън го теглеше. - Няма смисъл да продължа­ваме в това време без никаква храна и припаси!

През първия час двамата бяха вървели по желе­зопътната линия между отвесните гранитни скали, спускайки се към обраслата с дървета долина на Урубамба. Ситният дъжд не престана през цялото време. Уилсън бе решил да вървят покрай траверси­те, защото се ходеше по-лесно и беше малко вероят­но да оставят диря, която лесно може да се проследи. Мина цял час, преди да се спуснат под облаците, и сега видимостта беше по-добра, макар да си остава­ше невъзможно да видят покритите с ледници вър­хове, които несъмнено се издигаха над тях от всички страни.

Докато се спускаха към долината и височината намаляваше, Уилсън определено се почувства по-добре и дишането му стана по-леко. Железопътната линия беше свършила на един стръмен участък на около километър и половина назад. Предположи, че строителството ѝ е било прекратено за дъждовния сезон, когато работата в стръмните клисури и урви беше трудна. Работниците сигурно щяха да се вър­нат най-рано през април, когато дъждовете започнат да намаляват и нивото на реките спадне отново.

- Събуй се - каза Уилсън и посочи десния крак на Хайръм.

- Няма да се събувам! - отвърна Хайръм.

Уилсън извади ловджийския си нож и посочи кра­ка му с върха на блестящото острие.

- Обувките ти не са подходящи за ходене по мок­ри камъни и кал. Дай ми ги.

- Трябва да се върнем в Куско - за пореден път каза Хайръм. - Знам едно чудесно местенце, където можем да опитаме местна бира - или поне перуанска бира - и да си напълним стомасите с чудна зеленчу­кова супа.

Уилсън чуваше далечния рев на реката на северо­запад - какофония, която се надигаше от долината към тях.

- Чуваш ли това? - попита той и вдигна ръка към ухото си.

- Река - отвърна Хайръм. - При това голяма, ако се съди по грохота.