Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Докарването на хората до изтощение няма да помогне - отвърна Капос. Епископът несъмнено ще разбере това. Войниците ни се нуждаят от храна и почивка.

- Епископът няма да разбере - разтревожено рече Гонсалес. - Той очаква резултати и ние трябва да му ги дадем.

- Съгласен съм с лейтенанта - намеси се Омпета. - Ние не сме единствените, които преследват двама­та бели. Следите на убийците на животните - шестнайсет души, доколкото мога да преценя - също се насочват към Урубамба и зова на Големия говорещ. Скрили са се в гората, но със сигурност са продъл­жили натам. Ако се натъкнем на тези воини, може да се наложи да се бием за собствения си живот. Според легендата за долината никой освен онзи с чиста ин­дианска кръв не може да стъпи тук, без да го застрашава смърт.

- Да не искаш да кажеш, че трябва да се махнем, защото не сме чистокръвни? - попита Гонсалес. - Защото сме метиси ли?

Омпета разпери ръце, сякаш се предаваше.

- Аз съм нает от армията, капитане. Работата ми е да се грижа за вашата безопасност и безопасност­та на хората ви, нищо повече. Можете да приемете съвета ми или да не му обърнете внимание, но слу­чилото се е странно и трябва да сме предпазливи. Бе­лите не могат да отидат далеч, особено без провизии.

Капитан Гонсалес свали пушката от рамото си и за момент си помисли дали да не я насочи към Омпе­та. Знаеше, че чистокръвните индианци гледат отви­соко на мелези като него. Но дълбоко в себе си зна­еше също, че старецът е абсолютно прав. Гонсалес потисна желанието си да реагира, опря пушката на стената на бараката и кимна към вратата.

- Запалете огън и нахранете хората. - Той посо­чи двете отворени раници на пода. - Дайте на все­ки войник по две дози уиски за положените усилия. Това ще повдигне духа им.

Лейтенант Капос отдаде чест.

- Ще се погрижа незабавно, капитане.

Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес"

65 км северозападно от Куско

15:30 ч.

17 януари 2014 г.

Локомотивът пуфтеше бавно напред и се спус­каше през гори и високи гранитни скали към река Урубамба. Във вагон-ресторанта искрящите сре­бърни прибори леко се изместиха върху бялата покривка, когато влакът направи поредния завой. Все още валеше силно и видимостта бе намаляла само до няколко десетки метра. Образувалите се от конденза капки бавно се стичаха по стъклото на прозореца.

Хелена беше наметнала суха кърпа на раменете си и пиеше втора чаша чай с кока. Когато с Чад се върнаха във влака, персоналът и останалите пътни­ци проявиха доста голям интерес към тях. Екскур­зията на двете в проливния дъжд им даваше повод да задават въпроси - последното, което желаеше Хелена. След видението с Уилсън в бараката тя ис­каше само да седи тихо и да размишлява какво се бе случило и защо. За да обезкуражи желаещите да говорят с нея, тя си сложи слушалките, но не пусна музика.

Чад се върна от тоалетната преоблечена в анцуг и туристическо яке. Беше станала вир вода от дъжда и щръкналата ѝ коса беше още влажна. Тя седна на мястото си точно когато Пабло се канеше да захапе един шоколадов еклер.

- Не бива да ядеш това - каза Чад.

Пабло погледна еклера, после нея.

- Защо?

Хелена неволно се заслуша.

Чад посочи шоколадовия сладкиш.

- Когато погледнеш еклера, виждаш удоволст­вие . А аз виждам болка . - Тя кимна. - Това са около триста калории, предимно захар, без хранителна стойност. Ще трябва да тренираш енергично трийсет минути, за да ги изгориш. - Тя отвори раницата си и извади голяма консерва риба тон в изворна вода. - А това е протеин. - Чад отвори консервата и от нея лъхна миризмата на риба. - Ако нещо е вкусно, като цяло е вредно. Не е зле да го запомниш.

Пабло поднесе еклера към устата си и отхапа го­лямо парче.

- Обичам еклери - каза той с пълна уста. - Люби­ми са ми.

Хелена беше доволна, че е видяла отново ли­цето на Уилсън. Неволно се усмихна, когато си го спомни от видението си, седнал пред буйния огън по долни гащи, метнал мокрите си дрехи на гре­дите на тавана. Ама че интересна гледка предста­вляваше. Целият епизод бе продължил двайсетина секунди, поне според преценката ѝ. Разговорът, който Уилсън водеше с хилавия мъж, изглеждаше разгорещен, ако се съди по изражението и жестикулирането му. За съжаление не можеше да чуе какво си казват. Хелена определено бе виждала някъде хилавия мъж и беше само въпрос на време да си спомни къде.