Кристофър Райд - Проклятието на инките

У него имаше нещо различно - някакво разбиране в погледа, което Акла беше виждала само у най-мъдрите от Девиците жрици.

Отпред Ореле цъкна веднъж с език и всички Де­вици воини веднага разбраха какво означава сигна­лът ѝ - движеха се успоредно на двамата бели. Точно навреме. Долината беше далеч под тях и гъстата рас­тителност ги скриваше идеално - можеха да минат високо отгоре и да продължат по трудната пътека, за да са сигурни, че ще стигнат първи до Големия го­ворещ.

Докато зелените листа прелитаха покрай нея, Акла виждаше двамата мерзавци долу. Любопит­ството ѝ надделя и тя поглеждаше към тях при всяка възможност. Синеокият държеше обувката на кльощавия и дълбаеше жлебове в подметката ѝ с ножа си. Дори от това разстояние си личеше, че е висок и плещест мъж. Много от златотърсачите, които на­влизаха в Андите, бяха вдъхновени и жилави хора, но този беше изключение.

В гъстата растителност Акла изгуби чужденците от поглед. Сонтане направи труден скок и се завъртя в пълен кръг във въздуха, за да избегне гъстия бам­бук, през който бе невъзможно да се премине. Акла направи същото - скочи и извъртя тялото си. Двете се приземиха грациозно една след друга и продъл­жиха през мокрите папрати. Навсякъде около тях на­клонените дървета бяха обрасли с мъх, а земята под тях беше мека пръст и торф.

Напред Акла зърна Ореле и Илна, които се дви­жеха нагоре по стената на долината, като го правеха все така бързо. Растителността тук беше много гъ­ста и огромните листа шибаха голата кожа на Акла, докато следваше Сонтане по петите. Беше въоду­шевяващо да бъдат предизвикани с такава важна цел, да бъдат принудени да стигнат до пределите на времето и физическото напрежение, за да изпълнят задачата си. Всичко, което бяха овладели при трени­ровките през целия си живот, щеше да им е нужно в този момент.

Легиони мъже бяха мечтали да открият изгубения град Вилкапампа, но никой дори не бе доближил до него. Онези, които успяваха, или биваха убивани, или в последно време прилъгвани да тръгнат към други места, като ги упояваха с мъзгата на дървото алгодон. Не един изследовател беше идвал на себе си на десетки хиляди крачки от първоначалното си местоположение, без изобщо да разбере. Това беше причината никоя съвременна карта да не отбелязва заснежените планински вериги между Апуримак и Урубамба.

Когато обикалял планините на Перу през 1875 г., Антонио Раймонди бил упоен и изнесен от долина­та, без да се усети. Прочутата му карта не показваше Вилкапампа и нейните планини, пълзящи ледници и речни притоци. Коварството на Девиците воини бе създало тази необходима заблуда. Именно учителка­та на Акла, Мамакона Кай Пача, бе убола Раймонди с отровната игла и бе наредила преместването на це­лия му лагер - всяка палатка, легло, маса, лъжица, чаша и бутилка вода.

А сега беше ред на Акла да защити Свещената до­лина от натрапниците. Беше права да поведе воините си след белите мъже, след като откри думата Вилка­пампа на бележката на вратата на Бингам.

Беше ѝ трудно да напусне Куско, без преди това да разбере дали сестра ѝ е жива или мъртва. На­лагаше се по-нататък да научи участта на Виване. Ако наистина беше жива, сестра ѝ щеше да разбе­ре, че защитата на Свещената долина е на първо място; щеше да разбере защо Акла е трябвало да тръгне.

В далечината чуваше засилващия се глас на Го­лемия говорещ, който ревеше през тясната клисура. От много години водите на реката не се бяха вдига­ли толкова високо. Сякаш искаше да я предупреди по някакъв начин. В растителността се появи нова пролука и Акла отново се озърна към белите и по­гледът ѝ се задържа, сякаш изведнъж всичко тръг­на на забавен кадър. Сонтане направи къса крачка и скочи. Акла се беше разсеяла в най-неподходящия момент. Не прецени стъпката си и цялата ѝ тежест падна върху несигурна платформа. Веднага разбра, че пада. Посегна към назъбения камък до себе си и той се откъсна под тежестта ѝ, докато тя се мъчеше да запази равновесие. Под нея имаше пропаст, дъл­бока стотина стъпки.

Това не беше първият път, когато губеше ри­тъм, докато тичаше през гората. Веднъж двете със Сонтане се бяха натъкнали на едър женски ягуар с малките си, което ги принуди да паднат, преплете­ни на кълбо. Единствено невероятната им скорост между дърветата - техника, на която бяха науче­ни като деца - ги спаси от сигурна смърт. А сега и тази катастрофа. Акла напрегна всеки мускул, за да се отблъсне от стената, хвана един клон и се за­люля напред, за да се приземи на тясната каменна платформа, която едва се издаваше над пропастта. Зад себе си чуваше как камъните падат в долина­та, докато се опитваше да намери опора, но това се оказа невъзможно и тя отново се отблъсна от поч­ти вертикалната стена. Отпред Сонтане осъзна, че партньорката ѝ е в беда, и се обърна; погледите им се срещнаха. Акла полетя и се блъсна в отвесния камък точно когато Сонтане я сграбчи за китката и тялото ѝ увисна над пропастта.