Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Днес няма да е денят - прошепна Акла. Другите три повториха думите ѝ.

Движейки се с пълна скорост, четирите жени во­ини влязоха в гъстата бяла мъгла с опънати лъкове. Излязоха от другата страна и изкрещяха като една, когато белите мъже внезапно се озоваха пред очите им. Тетивите избръмчаха едновременно и запрати­ха смъртоносните стрели, които полетяха право към целите си.

Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес“

72 км северозападно от Куско

17 януари 2014 г.

Изливащият се върху планините порой като че ли отслабна, докато дизеловият локомотив направи поредния завой и се спусна към коритото на река­та. Хелена беше съсредоточена в разговора си с дон Ерависто, но бе невъзможно да не забележи как по­соката на движение отново се променя. Теренът за­почна да се изравнява за първи път през последните петнайсет километра и през затворения прозорец ре­вът на река Урубамба се съревноваваше с тропота на дъжда, барабанящ по покрива на вагона.

- Защо ни дойдохте на гости в Перу? - попита дон Ерависто.

Образът на Уилсън проблесна в ума на Хелена.

- Винаги съм искала да посетя изгубения град на инките. Появи се възможност да разчистя графика си и ето ме тук. - Тя отпи глътка горещ чай. - А вие защо сте тук, дон Ерависто? На някакво празнен­ство ли?

Дон Ерависто се усмихна малко пресилено.

- Посещавал съм Мачу Пикчу безброй пъти през годините, сеньорита. - Той погледна някъде в дале­чината и докосна за момент малкия кръст през коло­саната си риза. - Най-голямата радост в живота ми е да идвам на това благословено от Господа място. Аз съм бизнесмен от Лима и това пътуване с влака до Мачу Пикчу е станало нещо като поклонение за мен.

- Поклонение? - учуди се Хелена.

Дон Ерависто кимна.

- Мачу Пикчу е духовно място. Тук мога да по­стигна единение със себе си, когато посещавам древ­ната цитадела на бога слънце Инти.

Споменаването на бога слънце изглеждаше странно предвид очевидно католическото възпитание на дон Ерависто.

- Като казахте единение, странно ми се вижда, че имате толкова много спътници - отбеляза Хеле­на. - Прилича ми повече на парти, отколкото на по­клонение.

- Колкото повече хора, толкова по-весело - отвър­на той. - Човек с моето положение не върши нищо сам. Имам хиляди подчинени в Перу и Южна Аме­рика. А с това идва и отговорността. Такава е кул­турата ни. Семейството е много важно, също като близките до сърцето приятели. Трябва да споделяме изживяното. - Той замълча за момент. - В хотела ли ще отседнете?

Хелена реши, че няма смисъл да лъже. Всеки от персонала на влака можеше да му каже какви са пла­новете ѝ за пътуването.

- Да, смятам да изкача някои от околните върхове, както и да посетя руините.

- Пътеките по околните хълмове са много коварни - каза дон Ерависто. - С пропасти, дълбоки стотици метри. Определено вдъхновяваща гледка, но през ця­лото време трябва да сте нащрек. - Той погледна към Чад, която седеше от другата страна на пътеката. - Но изглежда, че се намирате във вещи ръце.

Дон Ерависто се обърна и посочи един от по-мла­дите мъже от антуража си - красив господин в сив костюм и черна вратовръзка.

- Това е синът ми Даниел. Майка му беше амери­канка. Втората ми съпруга. - По изражението му си личеше, че много се гордее със сина си. - Ако ви е нужно каквото и да било, двамата сме насреща.

Макар че беше доста далеч, Даниел погледна Хе­лена в очите и ѝ кимна, сякаш можеше да чуе всяка дума от разговора им. Изглеждаше на трийсет и ня­колко, беше пригладил тъмната си коса назад също като баща си. Мрачните му очи тънеха в сянка и бяха дълбоко разположени, чешеше носа си непре­къснато, сякаш го мъчи ужасен сърбеж. От двете му страни седяха две млади жени със сурова, неподпра­вена красота, но по стеснителните им изражения и недодяланото им поведение си личеше, че са били подбрани от някое местно село в подножието на пла­нините.

- Непременно ще ви уведомя, ако имам нужда от нещо - отвърна Хелена. Тя посочи навън. - Виждали ли сте някога време като това?

- Много рядко съм го виждал толкова мрачно и коварно - отвърна дон Ерависто. - Срутването на скалите беше много неочаквано, но се е случвало и преди. - Той пое дълбоко дъх през носа си. - Ми­ризмата на гората след силните летни дъждове е опияняваща, нали? Придошлите реки оживяват като ревящи чудовища. Направо са страшни, като ги доб­лижиш - толкова мощни, че кожата ти настръхва. - Страстта се долавяше във всяка негова дума. - Това е една от многото причини дъждовният сезон да е любимото ми време на годината за пътуване в плани­ните. Отдавна чаках идването на този ден - добави той и кимна.