Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Защо си играете с мен? - попита тя. - Ако имате да казвате нещо, кажете го.

- Уилсън Даулинг е причината и двамата да сме тук - заяви дон Ерависто. Юмруците му внезапно се свиха. - Возя се с този влак почти всеки ден през дъждовния сезон вече близо две години. Казаха ми, че сте прекрасна, и за мен е удоволствие да призная, че външният ви вид изобщо не разочарова. Докато бяхте в бараката, получихте видение – шепнешком добави той. - Видели сте Уилсън Даулинг съвсем ясно, сякаш е бил пред вас. Забележително, нали?

Хелена седеше мълчаливо с каменна физиономия.

- Отричате ли, че казаното от мен е истина? - по­пита той. Хелена виждаше, че дон Ерависто е напра­во замаян при мисълта, че знае какво е видяла. - Ви­дели сте Уилсън Даулинг. Знам го!

- Каквото и да си мислите, че знаете, сеньор, то е само върхът на айсберга.

Хелена не можеше да си позволи да покаже коле­бание или слабост - направеше ли го, положението можеше да се влоши. Пред нея седеше човек, който знаеше за виденията ѝ, колкото и неочаквано да бе това. „Откъде може да знае?“ Тя небрежно отпи от чая си, който вече бе хладък.

- Знаех, че ще бъдете тук - заяви тя. - Не правете грешката да си мислите, че знам по-малко от вас.

Хелена нямаше представа откъде бе дошла тази внезапна самоувереност, но усещаше, че сега е мо­ментът да бъде храбра.

Дон Ерависто се вгледа дълбоко в очите ѝ.

- Възможно е, предполагам. - Той вдигна ръка и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на сер­витьора в края на вагона. - Донесете ми цигари и пепелник!

- Не може да пушите тук - остро рече Хелена.

Дон Ерависто спокойно разкопча копчето на сако­то си и извади никелиран пистолет.

- Аз командвам тук - заяви той и насочи мощното оръжие към главата на Хелена.

Появата на блестящия „Колт“ 45-и калибър мо­ментално предизвика суматоха във вагон-ресторанта. Отвсякъде се разнесоха възклицания и писъци. Някои замръзнаха шокирани, други се метнаха под столовете си, обхванати от паника.

Чад трескаво извади глока си.

- Хвърли пистолета! - изкрещя тя.

В другия край на вагона най-малко петима от хо­рата на дон Ерависто извадиха различни оръжия, от прости револвери до автомат МР5, и на свой ред зак­рещяха на Чад да хвърли оръжието си.

- Слава на Исус, мой свят закрилник - мърморе­ше Пабло от пода.

През цялото това време дон Ерависто и Хелена седяха и се гледаха в очите, без да мигнат. Хелена не показваше никакви признаци на страх. Оставаше напълно спокойна, нито една бръчка не нарушаваше безупречната ѝ кожа.

Тя бавно вдигна ръка, при което виковете и писъ­ците замлъкнаха за момент.

- Свали оръжието си, Чад. - Чуваше зад себе си теж­кото дишане на бодигарда си. - Владея положението.

- Не ми изглежда така! - извика Чад, докато на­сочваше последователно пистолета към всеки от пе­тимата в края на вагона. От мястото си нямаше пряк изглед към дон Ерависто.

Хелена опря ръка на преградата на сепарето и се обърна към нея. Лицето на Чад бе побеляло, дори устните ѝ бяха бледи.

- Ако искаше да ме застреля - спокойно рече Хе­лена, - вече щеше да е дръпнал спусъка.

На Чад ѝ бяха нужни няколко секунди, преди да свали с неохота пистолета си.

- Хората ви да останат на мястото си - каза Хеле­на на дон Ерависто.

- Някой да ми донесе цигари! - извика той.

- Не може да пушите тук - повтори Хелена.

- Ще правя каквото си искам!

Хелена поклати глава.

- Наистина ли си мислите, че ще дойда без защи­та? С моята връзка с миналото знам повече, отколко­то някога ще знаете вие!

За първи път дон Ерависто изглеждаше разтрево­жен.

- Играете си със сили, които са отвъд способност­та ви да разберете, сеньор. Очаквах пристигането ви, както вие очаквахте моето. Знам всичко, което ще се случи, и защо. Така че ще правите точно това, което кажа.

Дон Ерависто я изгледа сурово.

Хелена протегна ръка и отмести с показалец пис­толета му надолу и настрани.

- Ще свалите пистолета и хората ви ще сторят съ­щото. Имаме много за обсъждане и оръжията няма да са необходими.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

17:13 ч.

17 януари 1908 г.

Времето сякаш забави хода си, докато Акла гледа­ше как четирите стрели летят право към целите си. Двамата бели мъже бяха по средата на Моста на кон­дора, на около четиресет крачки от тях. Едва когато стрелите полетяха, Акла можа да стане свидетел на истинската сила и сръчност на синеокия, който тича­ше с невероятен баланс по тесния и хлъзгав наклон на висящия мост. На рамото си носеше отпуснатото тяло на кльощавия, хванал леката му фигура за ръ­цете от едната страна и за десния крак от другата. Кльощавият беше мъртъв или в безсъзнание, съдей­ки по начина, по който се люшкаше главата му. Си­неокият се движеше толкова бързо, че не използваше парапетите. Разчиташе единствено на котешкото си равновесие, за да прекоси люлеещия се мост.