Кристофър Райд - Проклятието на инките

Погледна към синеокия и не изпита въодушевле­ние при мисълта за смъртта му. И изведнъж той се изправи! Това беше последното, което бе очаквала Акла. В ръката си той държеше блестящ сребърен нож, който с лекота преряза единия парапет и той от­летя от ръката на Акла. И четирите жени воини едва не полетяха надолу и трескаво се замъчиха да запа­зят равновесие, хванали се за другото въже.

Жените правеха всичко по силите си да останат на място, докато Акла реши дали да се втурнат напред, или да отстъпят. Тя знаеше, че не могат да използват лъковете си, защото със сигурност щяха да изгубят равновесие. Мостът се люлееше по-силно и дори само да стоят на него беше трудно.

Погледът на Акла отново срещна този на сине­окия, както преди, когато сякаш я беше избрал от тълпата на Пласа де Армас. Изражението му бе ре­шително, челюстите стиснати, очите му гледаха спо­койно.

„Как е възможно да е оцелял от отровата?“

Беше очевидно, че ще среже оставащия парапет. Неизбежно беше. Само едно замахване на блестящо­то острие и животът ѝ и животът на верните ѝ воини щеше да приключи след бурните кафяви води на ре­ката долу. Париакака щеше да има последната дума.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

17:15 ч.

17 януари 1908 г.

Дълбоко усещане за топлина се излъчваше от слънчевия сплит на Уилсън до върховете на пръсти­те на ръцете и краката му - резултат от командата за изцеление. Беше му нужен само миг да разбере, че улучилата го стрела е била потопена в отрова, и въпреки това едва не закъсня да активира командата, която го спаси на косъм от мъчителна смърт. Още няколко секунди и всичко щеше да е приключило.

Уилсън обърна ножа си към останалия въжен па­рапет и се приготви да среже лианата, увита около дебелия каменен стълб. Ако жените воини направе­ха една крачка напред или посегнеха за лъковете си, щеше да е принуден да нанесе удара и да ги запрати надолу към смъртта им. Без да откъсва поглед от водачката им, Уилсън си спомни къде е виждал тези лешникови очи. Беше същата жена, която го бе на­блюдавала изпод качулката на тъмното си наметало, сгушена сред тълпата на Пласа де Армас. Очите ѝ се бяха запечатали в паметта му.

Жената изглеждаше зашеметяващо и да я види открита надминаваше дори неговите очаквания за красотата ѝ. Косата ѝ беше гъста и черна, вързана на плитка. Лицето ѝ бе четвъртито, с високи скули и фини вежди. Изражението ѝ бе на мрачна реши­мост и разбиране, сякаш тя също го беше познала. Тялото ѝ не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал досега - смуглата ѝ кожа беше гладка и съ­вършена, раменете и гърдите ѝ се издуваха, както и мускулестите ѝ бедра. Представляваше неверо­ятна гледка с прилепналия си бронзов нагръдник, тежките бронзови гривни и простата кожена пола с меч на бедрото. Напълно разбираемо бе, че видът на такова прекрасно създание лесно би разсеял все­ки противник. Колкото и изумително да изглежда­ше, другите три жени воини зад нея бяха също така поразителни - дори тромавите им опити да запазят равновесие на люлеещия се мост не можеха да по­мрачат красотата им.

Хайръм Бингам, който лежеше на мокрите камъ­ни в краката на Уилсън, се размърда и изстена.

- Ох... главата ми. - Той бавно отвори очи и се огледа. - Какво, по дяволите? - Трескаво посегна за пушката си и заопипва наоколо, като в същото време се мъчеше да осъзнае къде е.

Хайръм се надигна в седнало положение и се ог­леда отново.

- Няма да пресека тази река - изстена той, дока­то сваляше шапката си и търкаше очите си като дете след дълбок следобеден сън. - Къде е пушката ми? - попита, обхванат от паника.

Уилсън приближи ножа до въжето и посочи над главите на жените, давайки им знак да отстъпят, ако не искат да среже и този парапет.

- Нападат ни от двете страни! - извика уплашено Хайръм.

- Спокойно - отвърна Уилсън. - Добре сме.

Хайръм отново се обърна в опит да разбере къде е.

- Пресякохме реката и сме от северната страна - каза му Уилсън, без да откъсва поглед от водещата амазонка.

- Къде се е дянала пушката ми, по дяволите?

- Ето там. - Уилсън посочи каменните стълбове на висящия мост от другата страна на каньона. - На­ложи се да те пренеса.

- И си зарязал пушката ми?

- Ако беше останал да се биеш, вече щеше да си мъртъв - рече Уилсън.

Хайръм бавно се изправи на крака. На лицето му се изписа дълбока почит.

- Това ли са жените воини, които ни гонеха? Оне­зи, които убиха магаретата ми?