Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Спаси ме, свети Исусе, закрилнико на потъпка­ните.

Погледна безпомощно към високия таван, после към богато украсения кръст на стената. Видът на при­кования към кръста Син Божий събуждаше смесени чувства - даваше на епископа сила да види Божията саможертва, но също така напомняше за ужасните грехове, извършени от самия него. Той изпъшка, ко­гато осъзна, че няма броеница, така че побърза да я грабне от копринената завивка на огромното си лег­ло. Започна да премята изумрудените зърна и да пов­таря неспирно „Милостива Света Дево...“.

- И Дева Мария няма да те спаси - каза гласът.

Епископ Франсиско се разхлипа, по бледите му бузи потекоха сълзи, както бяха текли безброй пъти през последните три дни.

- Моля те, господарю, трябва да ме освободиш от този ад! Не мога да направя онова, което искаш от мен.

- Единственият начин да се освободише да из­пълниш волята ми.

Устата на епископ Франсиско се напълни с кисе­лина само при мисълта какво вече беше направил. Искаше да повърне, но нямаше какво. Самоотвращението му бе толкова голямо, че от дни не беше в със­тояние да задържа течности и храна.

- Каза, че болката ще отмине, но тя не отмина, а само се засилва. Толкова ми е горещо, че сякаш кожа­та ми гори, но не мога да пия, за да утоля жаждата си.

- Защото не ми се подчиняваш. Остависе напъл­но и болката ще изчезне. Остави се на мен.

- Така каза и преди, но въпреки всичко болката е по-лоша от всеки друг път - изскимтя епископът. Той остави броеницата да падне между коленете му и опря чело на пода. - Остави ме да умра, господа­рю! Освободи ме от тази обвързаност. Греховете ми ме унищожават. Моля те, нека отнема собствения си живот.

- Не можеш да умреш, докато бдя над теб - от­върна гласът. - Ти си мой слуга и аз не го желая.

Неведнъж епископ Франсиско се беше изкачвал по спираловидното стълбище до покрива на катедралата в желанието си да се хвърли от високите стени и да се освободи от това ужасно чистилище. Но щом при­ближеше каменния корниз, дяволът Писаро просто обсебваше тялото му и въпреки собствената си воля епископът слизаше долу, далеч от опасността.

Друг път пробва да пререже гърлото си със сре­бърната кама, лежаща на олтара на св. Антоний. Но колкото и да се опитваше, не успя да прониже собст­вената си кожа. Писаро го беше предупредил да не посяга повече на живота си. Последствията щели да се изсипят най-вече върху паството му - онези, които той обичаше най-много, хората, които намираше за най-чисти, щели да умрат по най-ужасен начин.

Епископ Франсиско продължи да плаче, но вече и очите му бяха пресъхнали. Гласът в главата му не мо­жеше да контролира напълно подсъзнанието му, но силата, с която го докарваше до лудост, беше голяма. В опитите си да намали болката в много отношения епископът я бе направил само по-лоша.

- Моля те, господарю, остави ме да умра.

- Има още задачи за изпълняване.

- Не мога да направя това, което искаш - изхленчи епископът. - Не и отново.

- Нима не искаш да защитиш паството си?

- Знаеш, че искам.

Епископ Франсиско усещаше перверзната наслада в коментарите на Писаро. Той беше зъл отвъд всяко въображение. Духът на някога великия конкистадор бе изкривен от омраза от вечния му плен в Куба на инките. Душата му бе пленена завинаги и единстве­ният му начин да чувства каквото и да било бе като отнема невинността и жизнената сила на другите.

- Не мога да убивам отново, не мога да насилвам отново - замоли се епископът. Колкото и да се търка­ше със сапун и твърда четка, не можеше да се осво­боди от мисълта за стореното, само ожулваше плътта си до кръв.

- Ще изпълниш заръката ми. Ако откажеш, ще взема тялото ти и ще го управлявам сам . - Послед­ва кратко мълчание. - Не забравяй, ти беше онзи, който прати хората си във Вилкапампа да отворят каменния ми затвор. Тук съм заради теб.

Алчността на епископ Франсиско бе отприщила този бич на света и вината беше единствено негова.

- Обличай се, слуга мой - продължи гласът. - В ма­настира идват посетители. Носят ти лоши вести.

Макар да бе изтощен, епископ Франсиско знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини. Той бавно се изправи на крака и започна да навлича епископ­ската си роба.

- Велики господарю, откъде знаеш, че в манасти­ра идва някой?

- Аз знам всичко.

- Но как е възможно това?

- Аз държа душите на всички хора . Те са свързани неразривно с мен. Онова, което си мислят, се появя­ва в ума ми.