Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън кимна.

- Оттук не изглеждат толкова корави. - Хайръм разтърка врата си там, където Уилсън му беше на­правил нервен блок, за да го просне в безсъзнание. - Никой няма да ми повярва, когато разкажа, че в Перу има воини амазонки. Жени, за бога, насред Андите. Ще ме помислят за побъркан.

Междувременно Акла и воините ѝ бавно се оттег­ляха, стъпвайки предпазливо нагоре по трийсетградусовия наклон към южната страна на реката. Само с едно-единствено помощно въже беше трудно да се придвижват, тъй като Мостът на кондора се люлее­ше под общата им тежест и раздвижения от реката въздух.

- Имаш рана на крака - каза Хайръм и посочи кръвта, течаща отзад по левия крачол на Уилсън. По­сле видя окървавената стрела на камъните. - Улучили са те? Коварни малки кучки! Мен ако питаш, срежи въжето и остави убийците на магарета да паднат в реката.

Хайръм се наведе да вдигне стрелата.

- Не я докосвай! - излая Уилсън. - Отровна е.

- Тогава как още си жив? - подигравателно попи­та Хайръм.

- Остави я на място!

- Не е отровна - каза Хайръм и уверено докосна дръжката, за да я огледа по-внимателно. - Виж само изработката, наистина е...

Уилсън се извъртя към него, грабна стрелата и я метна през ръба на скалата.

- Това пък защо го направи? - изстена Хайръм. - От върха щеше да стане фантастичен сувенир!

- Защо не ме слушаш? Можеше да те убие.

- Ако е отровна, как ще обясниш, че все още ди­шаш?

- Неуязвим съм за отровата на жабата.

Хайръм тропна с крак.

- Мислиш, че ще ти повярвам на всяка дума, нали?

Междувременно воините амазонки бяха препо­ловили изкачването от другата страна. Щом видя­ха безопасната площадка, те се втурнаха нагоре по мокрите лиани. Водачката им най-накрая откъсна поглед от Уилсън, направи задно салто, демонстри­райки физическата си форма, и се приземи на кра­ка между другарките си. С едно плавно движение другите три свалиха лъковете си и извадиха стрела от колчаните - всички с изключение на водачката им. Трудно щяха да улучат от това разстояние, осо­бено при поривите на вятъра. Пуснеха ли стрелите си, Уилсън и Хайръм щяха да имат достатъчно вре­ме да се скрият в гъстата гора зад скалата, на която стояха.

Водачката спокойно вдигна ръка и трите свалиха лъковете си. Тя говореше или може би викаше нещо. Секунда по-късно лъковете отново бяха на гърбове­те, а стрелите се върнаха в колчаните.

- Как стигнахме до тази страна? - попита Хай­ръм, като продължаваше да се оглежда.

- Пренесох те - каза Уилсън.

Хайръм се изсмя.

- Невъзможно!

С един удар на ножа Уилсън преряза помощното въже и то изплющя като бич към бушуващите води на Урубамба. Отпусна се на коляно и започна да реже основата на висящия мост. Секунди по-късно тя също се откъсна от каменните стълбове и полетя надолу към реката. Увитите лиани паднаха в бързе­ите, които с лекота скъсаха моста от южната му ос­нова и замъкнаха цялата структура в дълбините си.

Хайръм се загледа в отвесната скала зад себе си, после се обърна към тясната пътека, която изчезваше в сенките на гората.

- Току-що разруши моста, който води обратно към Куско - с мрачен тон каза той. - Нямаме нито прови­зии, нито палатки за проливния дъжд, нито уиски.

- Има друг път обратно - отвърна Уилсън, като продължаваше да гледа водачката от другата стра­на на реката. Те очевидно се опитваха да защитят Свещената долина, а може би и самата Вилкапампа. Въпросът беше дали имаха друг начин да пресекат Урубамба? Трябваше да приеме, че имат - в проти­вен случай трябваше да тичат по Пътеката на инките обратно в планините, за да стигнат до Мачу Пикчу. Оттам разстоянието беше три пъти по-голямо.

- Майтапът настрана - сериозно каза Хайръм. - Как се озовах от тази страна на реката? Колкото по-скоро ми кажеш, толкова по-скоро ще ми олекне.

- Казах ти - отвърна Уилсън и откъсна поглед от жената. - Пренесох те през висящия мост.

После се обърна и пристъпи в мрака на гората на облаците.

Куско, Перу

Манастирът

00:12 ч.

19 януари 1908 г.

- Капитан Гонсалес отново се провали! - каза дълбокият глас.

Епископ Франсиско се хвърли на студения каме­нен под. Кожата му бе плувнала в пот, мършавото му тяло се тресеше от раздираща кашлица. Не беше чувал гласа на конкистадора Писаро, откакто по­следната свещ догоря преди няколко часа. След като остана да седи в тъмното, докато нервите му не из­държаха, той беше запалил нова свещ, която вече бе изгоряла наполовина. Минутите се изнизваха и се бе осмелил да се надява, че никога повече няма да чуе ужасяващия глас в главата си, но дълбоко в себе си знаеше, че Писаро ще заговори отново. Беше смазан и единствено Бог можеше да го спаси. Загледа се безпомощно към отсрещната стена на спалнята си, където висеше портрет на папа Инокентий II в цял ръст. Светият отец прекарал нощта в същата стая, ко­гато посетил Куско преди повече от 200 години. Из­глеждаше уверен и доволен - всичко, което епископ Франсиско не беше. Потта се лееше изобилно по го­лото му треперещо тяло. Епископ Франсиско застана на колене и започна да се моли.