Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Добре е.

- А Сантияна?

- Главата му вече не е закрепена на раменете.

Акла кимна.

- Постъпи правилно, като се върна. - Тя погледна заобиколилите ги амазонки, чиито бронзови нагръд­ници блестяха на лунната светлина. - Всяка от нас е изгубила партньорката си. Ние сме последните от вида си. Според законите ни, когато партньорката ни умре, вече не можем да влизаме в битка. Управлени­ето на Девиците на слънцето временно е прекратено. Желанието ни е да дойдеш при нас в Питкос, за да ни помогнеш да възстановим повреденото.

Уилсън погледна в тъмните очи на Акла и си спомни страстната нощ, прекарана с нея и Чиело. Изживяването бе невероятно, но не беше онова, кое­то искаше за себе си.

- Не мога да се върна с вас - рече Уилсън.

- Трябва - отвърна Акла. - Мамаконите казаха така.

- Намерението им е да ме задържат завинаги при вас. Знаеш го - сериозно рече Уилсън. - Надявам се да ми позволите да използвам Куба на инките за по­следен път във Вилкапампа, за да си тръгна от това място. Да се върна в моя свят. - Образът на Хелена не напускаше мислите му. - При жената, която оби­чам. Подобно на сестра ти Виване, въпреки всичко съм верен на друга. - Той замълча за момент. - Всеки от нас трябва да се бори за онова, в което вярва.

Лунният сърп най-сетне се издигна над неравния хоризонт и сенките на амазонките паднаха върху Пъ­теката на инките.

- Трябва да занеса Куба в Питкос - каза Акла. - Нямам избор.

Изведнъж пронизителен крясък на кондор прони­за нощното небе. Всички вдигнаха погледи към ги­гантската птица, която сви огромните си черни кри­ле, размаха ги веднъж и кацна на пресъхналото езеро само на десетина стъпки от тях. Лунната светлина се отразяваше в очите й и те светеха в бяло в мрака. Ни­кой не помръдна, когато невероятната птица разпери криле и отново изкряска.

Уилсън погледна към Акла.

- Май Aпy отново е на моя страна.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

06:10 ч.

25 януари 1908 г.

Утринното небе бе наситено синьо, когато Уилсън застана на каменния олтар в самия център на Оста на света. Топлите лъчи на слънцето минаваха през по-високите върхове между ледниците на изток и къпеха със светлината си изгубения град Вилкапампа. Точно на това място се бяха извършвали най-свещените ритуали на инките, включително и човешките жертвоприношения. Правоъгълният гранит имаше стълб, който стърчеше от горната му част. Инките са го наричали Интиуатана , което означаваше „стъл­бът за завързване на слънцето“. Вярвали, че това е точката, в която слънцето се закрепва за земята и която определя годишния му път в небето. По вре­ме на равноденствията на 21 март и 21 септември по пладне слънцето заставаше точно над стълба, без да хвърля никаква сянка.

Великолепният черен кондор кръжеше високо в небето над билото на Вилкапампа, без да помръдва с криле. Птицата беше пред очите на Уилсън от измина­лата нощ и сега описваше съвършени кръгове в безо­блачното небе, сякаш привързана с невидима нишка.

Уилсън спря да погледне за последен път обрас­лите руини на Мачу Пикчу по дългото няколкостотин метра било с почти отвесни склонове. Малки горич­ки и бамбук обвиваха порутените каменни сгради; всяка педя гола земя бе покрита с папрати, висока трева и лиани. Долу могъщата Урубамба течеше с цялото си страховито великолепие и ревът на водите й не замлъкваше нито за миг.

Накъдето и да се обърнеше, виждаше планински върхове по хоризонта, сякаш се намираше в зейнала­та паст на някакво ужасно чудовище, оголило остри­те си зъби към небето. Гледката обаче не внушаваше страх - тъкмо обратното, създаваше чувството, че това е най-безопасното място на света.

- Дължим всичко на силата на слънцето - каза Акла, която стоеше на няколко метра от него. - За­това Инти е най-могъщият от нашите богове. Той е причината за всичко, което виждаш около себе си. Неговата енергия създава всички неща - той стопля земята, той кара да растат растенията и тревите, кои­то хранят нас и животните ни и се превръщат в плът и кост, съзнание, мисъл и воля. Богът слънце изпа­рява дъжда, който образува облаците в небето, а по­сле водата създава реките, които извайват долините и планините. Дължим всичко на Инти. Без него не би имало нищо.

Уилсън погледна към яркото слънце, чиито лъчи трептяха на фона на сенчестите дълбини на покри­тите с гори долини. Утрото бе мразовито, но той усе­щаше топлината на Инти върху лицето си.