Кристофър Райд - Проклятието на инките

Гонсалес падна на колене на десет стъпки от дома си и се разхлипа неудържимо.

- Моля те, Господи, защо си ме оставил?

Капос се затича към него и също падна на колене и прегърна капитана си.

- Моля те, Господи, не! - плачеше Гонсалес. Той вдигна револвера, за да го обърне към себе си.

- Имам ужасна новина - каза Капос. Той погледна към малката къщичка. Вътрешната страна на прозо­реца беше изпръскана с кръв.

- Боже мой - промълви Гонсалес. Тресеше се от мисълта какво се бе случило тук. - Семейството ми е мъртво! - изкрещя той и дръпна чукчето на револ­вера.

- Не, капитане... в безопасност са!

Гонсалес не можеше да повярва на ушите си. Ду­мите на лейтенанта го поразиха.

- Редник Рамиро е мъртъв - продължи Капос. - Гърлото му е прерязано. Друг мъж лежи мъртъв на пода в кухнята ви. Главата му е отрязана. Мисля, че е Хуан Сантияна, макар че е трудно да се каже.

Гонсалес отпусна чукчето и бавно прибра оръжи­ето в кобура.

- Къде е жена ми? Къде са децата ми? - попита той.

- В спалнята. Твърде са уплашени, за да излязат.

С нов прилив на сили Гонсалес се изправи и тро­маво се затича към вратата. Две тела лежаха едно върху друго на пода в кухнята. Гонсалес ги прекрачи и отвори вратата на спалнята. В мрака чу плача на децата си.

- Татко е тук! - внезапно извика момчешко гласче.

- Татко! - изписка момиченцето.

Преди да се усети, трите деца на Лучо се бяха вкопчили в него и хлипаха. Жена му се хвърли в прегръдките му, като го целуваше и се притискаше в него. Идеше му да изкрещи от болка от стрелата в рамото, но дори не изохка. Единственото, което се отрони от устните му, беше:

- Толкова ви обичам. Обичам ви.

- Един бял мъж ни спаси - изхлипа Сарита. - Втурна се през вратата и отсече главата на Хуан Сан­тияна. - Тя докосна бузите на Лучо. - Ти си ранен!

- Кажи ми какво стана - каза Лучо и отново пре­гърна семейството си.

- Сантияна дойде да ни убие - заплака Сарита. - Онова там е той. Изрита вратата, ноктите и кожата му бяха почернели от мръсотия, сякаш е живял в ко­чина със свине. Хвърли се към Рамиро пред очите ни и преряза гърлото му. После облиза кръвта от ножа си. Очите му светеха в червено, кълна се, докато Ра­миро умираше безпомощно пред всички ни. - Са­рита дишаше тежко и притискаше децата към баща им. - Беше обладан от дявола - изхлипа. - Очите му светеха в червено. - Тя отново се разплака. - Грабна Артуро и го захвърли в ъгъла, за да отдели най-го­лямото ни момче от нас. Точно тогава дойде белият мъж... Не мога да си представя какво щеше да ни се случи, ако не се беше появил.

Капос беше в кухнята и се мъчеше да извлече две­те тела навън в проливния дъжд.

- Как изглеждаше този бял? - попита Лучо.

- Мускулест - отвърна Сарита. - Нямаше риза. Когато видя Сантияна, извика: „Времето ти при­ключи, Писаро!“. И с един замах му отсече главата. - Сарита се притисна в съпруга си. - После посочи спалнята и ни каза да чакаме, докато не пристигнеш. Каза да ти предадем съобщение - че наводнението е причина за смъртните случаи, че църквата няма вина и че ще изиграеш ролята си в защита на невинните. Каза, че ще разбереш.

Лучо кимна - разбираше идеално какво се иска от него.

- Кой беше белият мъж, тате? - попита малкият Ортега. - Онзи, който ни спаси.

- Казва се Уилсън Даулинг - отвърна Лучо. - Той е мой приятел.

Пътеката на инките, Перу

65 км северозападно от Куско - Фуюпатамарка

23:05 ч.

25 януари 1908 г.

Докато се изкачваше по Пътеката на инките към поредното неравно било, Уилсън се запита дали изобщо ще настигне Акла и воините ѝ. Бягаше в тръс по пътеката вече близо двайсет и четири часа. Те със сигурност бяха тръгнали по този маршрут и той бе изненадан от скоростта, с която се придвиж­ваха. Облаците в нощното небе най-сетне се раз­късваха и между тях започваха да примигват звез­ди. Когато издишаше, от устата му излизаше пара в ледения въздух.

Нямаше съмнение, че бе поел огромен риск, оти­вайки в дома на капитан Гонсалес. Освен че Кубът на инките бе изложен на опасност без него, със спа­сяването на жената и децата на Гонсалес Уилсън бе променил историята - както онази, която бе изуча­вал, така и версията, която му разказа Хелена - и ня­маше как да се прецени до какви поражения може да доведе това. Но въпреки последствията Уилсън не можеше да напусне Куско с мисълта, че духът на Писаро ще си отмъсти на беззащитното семейство на Гонсалес.

Спомни си момента, когато замахна с меча към Хуан Сантияна и как отсечената глава тупна на пода.