Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън също отпи и усети как топлината се раз­лива по гърлото му. Едва сега започна да размишлява върху онова, което се бе случило. Ярките образи на мъртвите започнаха да се появяват в ума му, в някои случаи точно в момента, когато им отнемаше живота - кръвта и вътрешностите, ужасните изражения на лицата им. След това си спомни измъченото чувство, което го бе обгърнало, докато пристъпяше към Куба на инките, изгубил всякакъв контрол над себе си, и как епископ Франсиско стоеше и му го предлагаше като някаква огромна награда. Арогантността на Уилсън да сметне, че е недосегаем за влиянието на Куба, едва не доведе до гибелта му.

Хайръм грабна бутилката от ръката му и отпи.

- Пиячката помага, а?

- Ти си герой, Хайръм Бингам. Сега разбирам защо ти си човекът, избран да открие изгубения град Вилкапампа. Защото си единственият, способен да порази Писаро в момента, когато беше най-силен. Ти действа решително тогава, когато другите не биха могли.

- Наръгах свещеник във врата. - Хайръм въздъхна. - Господи , как ще обясня това на следващата си изпо­вед? Какво наказание ще ми наложат според теб?

- Ти спаси всички ни - отвърна Уилсън. - За това не е нужно наказание.

- Сигурно ще ме арестуват - промърмори Хай­ръм. - Какъвто мие късметът.

- Епископ Франсиско загина в наводнението - каза Уилсън. - Така ще бъде съобщено. Капитан Гонсалес ще се погрижи за всичко. Такава ще бъде историята. - Той замълча за момент. - Трябва да се прибереш у дома при Алфреда и момчетата за известно време. Съдбата ти е отредила да откриеш Вилкапампа на 24 юли 1911 г. Искам да изчакаш дотогава, става ли?

- Три години? - промърмори Хайръм.

Уилсън взе писалката му, записа датата и плъзна листа към него.

- Искам да изчакаш до тази дата. Много е важно.

- Алфреда е бременна. Казах ли ти?

Уилсън се усмихна.

- Знам, че е бременна... синът ти ще се нарича Брустър.

- Всичко знаеш, нали? Разбира се, че знаеш. - Хайръм отново погледна Уилсън в очите. - А знаеше ли, че ще се случи всичко това?

- Бъдещето не е фиксирано - отвърна Уилсън. - Всеки от нас има съдба, но единствено индивидуал­ните ни усилия създават нашата реалност. Ти спаси света, когато порази Писаро - за това е необходима огромна смелост. Ти си герой за мен и за всички дру­ги, които бяха там. Ако Писаро беше успял и душата му бе продължила да се прехвърля, никой не може да каже какво щеше да последва.

- Видя ли онези очи като мъниста? - Хайръм по­сочи с два пръста. - Изобщо не ми харесваше... изоб­що . Искам да кажа... не съм убиец... но изобщо не ми харесваше. - Той отпи отново.

- Ти си герой, Хайръм Бингам. И е напълно подо­баващо да бъдеш запомнен като човека, открил изгу­бения град Вилкапампа.

Хайръм вдигна бутилката и отново отпи.

- Пия за това. - Той подаде уискито на Уилсън и внимателно разопакова още един шоколад, който беше погълнат от Диабло. - Толкова се радвам, че си добре - каза Хайръм на животното. - Да, наис­тина.

- Благодаря за всичко, което направи, Хайръм. И те моля да не забравяш уговорката ни - добави Уил­сън. - Никога не ме е имало.

- Спокойно - отвърна Хайръм. - Вече се опитвам да забравя цялата история. След време дори аз няма да поискам да повярвам, че съм срещал пътешестве­ник във времето като теб.

Уилсън се затича по равната пътека. На изток лун­ният сърп тъкмо се подаваше над хоризонта и освети значително терена. С това темпо щеше да настигне амазонките само за няколко минути.

В главата му нахлуха мисли за Хелена. Не беше сигурен дали е оцеляла от шока след докосването на Куба на инките. Изпълни го мрачно предчувствие, когато си я спомни как лежи неподвижно на пода на църквата. Нямаше представа дали е жива или мърт­ва, но се утеши с факта, че образът й не беше изчез­нал, докато не затвориха Куба.

„Трябва да е оцеляла“ - каза си той.

Именно благодарение на нея бе избегнал контакта с Куба на инките. За пореден път беше налице, когато имаше нужда ог нея, и това определяше чувствата му към Хелена. Ако Уилсън имаше право само на едно желание, то щеше да е да намери начин да стигне до нейния свят и да бъдат отново заедно.

Щом чуха приближаващите се стъпки, Девиците на слънцето се разделиха и се проснаха на земята. Когато видяха, че е Уилсън, петнайсетте жени се на­дигнаха от сенките да го поздравят.

- Слава на боговете, че се върна - каза Акла и на обикновено сериозното ѝ лице се появи усмивка. Тя пристъпи към Уилсън и леко го тупна в гърдите. - Казах на всички, че ще се върнеш. - Сложи ръка на рамото му. - Семейството на капитана добре ли е?