Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Писаро заплаши семейството ми - през сълзи прошепна Гонсалес. - Всички го чухте. Спасих ви, като поразих епископа. Трябва да ми се отплатите. Имам жена, Сарита. И три деца. Артуро е на осем, Ортега на шест, а малката Хуанита е едва на три. Моля ви, трябва да ми помогнете!

Акла поклати глава.

- Не можем да ви помогнем, капитане. Съжаля­вам. Единственият ни приоритет е безопасността на Куба.

Гонсалес сграбчи Уилсън за рамото.

- Живея на булевард „Павитос“, на кръстовището с „Лечугал“. Не е далеч. Моля ви, сеньор.

Уилсън го задържа да не се свлече на пода.

- Съжалявам, и аз не мога да ви помогна.

- Трябва да ми помогнете! - замоли се Гонсалес.

Воините на Акла я бяха наобиколили - бяха оста­нали само седем.

- Нуждаем се от силата ти, Уилсън Даулинг, ако искаме да защитим Куба на инките. - Акла го посочи с окървавения си меч. - Трябва да дойдеш с нас.

- Ще изгълтам цяла бутилка уиски - каза Хайръм, който очевидно беше изпаднал в ступор. - Господ ми е свидетел, че го заслужавам. Това място... - Той погледна надолу към безжизненото тяло на епископ Франсиско и окървавения кинжал на каменния под. - Господи, какво направих?

Капитан Гонсалес не пускаше ръката на Уилсън.

- Трябва да спасите семейството ми. Вие сте единствената ми надежда. Моля ви, сеньор, дечица­та ми...

- Съдбата им вече е решена - отвърна Уилсън. - Нищо не мога да направя. Съжалявам, капитане, но ще се наложи да ги спасявате сам.

Куско, Перу

Булевард „Павитос“

20:22 ч.

24 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес се препъваше през дъжда кол­кото можеше по-бързо. Трудно му бе да пази равно­весие от силната болка, която изпитваше. Върхът на стрелата още бе забит в рамото му и понякога зася­гаше нерв, при което тялото му се гърчеше в агония и краката му се подгъваха. Очите му се напълниха със сълзи при мисълта за жена му и семейството му в малката къщичка. Белият чужденец Уилсън Даулинг вече ги бе обявил за мъртви.

- Моля те, Господи, защити ги - прошепна Гонса­лес. Уилсън Даулинг му беше върнал револвера, като преди това провери дали има патрон в цевта, след което го беше отпратил.

- Кучият син остави семейството ми беззащитно - промърмори Гонсалес. Яростта му към белия чуж­денец нямаше граници. - Трябваше да ми помогне!

Докато залиташе през разбитите врати на кате­дралата към проливния дъжд навън, Гонсалес бе принуден да прекрачи телата на войниците си и на смахнатите жени воини, дошли в Куско да отнесат Куба на инките. Калдъръмът бе почервенял от кръв­та на мъже и жени. Оцелелите войници или бяха из­чезнали в дъждовната нощ, или лежаха ранени, а от осакатената им плът течеше кръв.

Внезапният спомен за пламтящите очи на епископ Франсиско го накара да забърза, но само след няколко крачки рухна на колене върху мокрите камъни, почти парализиран от ужасната болка от откритата рана.

- Трябва да стигна до дома - изхлипа той. Пред очите му причерняваше. Небето бе като черна без­дна, вятърът духаше на пориви. Дъждът продължа­ваше да се сипе неуморно и локвите бяха като живи от падащите в тях капки.

Гонсалес отново си спомни изражението на ред­ник Рамиро, когато му каза да наглежда семейството му. „Трябва да ги защитаваш - беше му казал той и бе стиснал младежа за раменете. - Нали мога да ти имам доверие?“ „Да, капитане, можете да ми имате доверие“ - бе отвърнал младият войник.

Зави на ъгъла и видя светлините на малкия си дом да светят в дъжда. Оставаше още малко. Опита се да си поеме дълбоко дъх, за да има колкото може повече сили.

- Моля те, Господи, нека са живи и здрави - про­шепна той. - Моля те.

Докато приближаваше дома си, Гонсалес различи тъмен силует на мъж, който стоеше на верандата. Ра­менете му бяха присвити, главата - наведена.

Гонсалес закуцука малко по-бързо през дъжда. Молеше се фигурата в сенките да е редник Рамиро, но дори от това разстояние нещо му казваше, че не е той. Дъждът го шибаше в лицето и Гонсалес отчаяно се опитваше да фокусира зрението си.

Вече можеше да различи, че фигурата е на вой­ник - виждаше месинговите кончета на куртката му. Ако семейството му наистина бе мъртво, щеше да си отнеме живота, нямаше друг избор. Гонсалес не би могъл да живее без тях - вече беше решил, че това ще е съдбата му. Той разкопча кобура и извади оръ­жието си.

Едва сега Гонсалес разпозна мъжа. Беше лейте­нант Капос... и дрехите му бяха изцапани с кръв, а изражението му бе мрачно.