Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън я сграбчи за черната коса, докато кръвта още течеше от отрязания врат и гледаше как от червени зениците стават отново черни. Това бе моментът, ко­гато духът на Писаро най-сетне напусна тялото на Сантияна - и Уилсън се надяваше да е бил заличен завинаги. Нямаше време да съжалява или оплаква отнетия живот на Сантияна - той със сигурност беше докаран до лудост от разпъването на брат си и бе извършител на извратените деяния под подстре­кателството на Писаро. Уилсън бе избрал да съсече Сантияна, макар това да противоречеше на основния принцип на Надзирателя никога да не отнема живот, ако това може да се избегне. В този случай и при тези шантави обстоятелства той беше действал според моралния си дълг. Историята вече беше изкарана от равновесие и пораженията бяха налице.

Капитан Гонсалес не беше изгубил семейството си и проклятието, което преследваше потомците му, бе вдигнато. В резултат на това животът на дон Ерависто щеше да е различен и нямаше да има причини да отмъщава на Хелена. Уилсън си помисли, че ако тя не го беше фраснала - при това през бариерата на времето - той щеше да докосне Куба на инките и щеше да се превърне в слуга на Писаро. В бъдещето на Хелена щеше да извърши убийствата и ужасите, както е твърдял дон Ерависто.

А сега историята бе променена за пореден път.

Задъхан, Уилсън се загледа в тъмното към камен­ната пътека, пресичаща пресъхналото езеро. Назъ­бените планински върхове се извисяваха от всички страни около долината. С активирано нощно вижда­не Уилсън едва различаваше петнайсетината покри­ти с наметала фигури на тъмния фон - изглежда, че числеността на амазонките се бе удвоила, след като бяха напуснали катедралата. Уилсън най-сетне ги на­стигаше.

След като бе напуснал дома на капитан Гонсалес, той беше тръгнал бавно през дъжда към „Панамерикански тихоокеански конгрес“. Вратата беше отворена и Уилсън видя през нея да стърчи обемистият задник на кафяво магаре. Той внима­телно се вмъкна покрай добичето и завари Хайръм на бюрото му с отворена бутилка уиски в едната ръка и цигара в другата. Ироничното беше, че Хай­ръм седеше в същата позиция, в която бе и при пър­вата им среща.

Веднага щом го видя, Хайръм захапа цигарата и протегна ръка към магарето, за да го придърпа още по-близо, сякаш иска да го прегърне.

- Това е Диабло! - каза той с изтощен глас. - Мал­кият гений е намерил обратния път. Поне една добра новина. - Хайръм махна станиола на блокче шоко­лад и даде лакомството на гладното животно, което бързо го изгълта.

Уилсън погледна Диабло и го потупа по гърба.

- Оцелял е - промърмори Хайръм. - А ние се тре­вожехме за теб. Голям късмет е изкарал. Отдавна сме заедно, Диабло. Толкова се радвам, че си жив - каза той с бебешки глас на животното. - Да... толкова се радвам .

Хайръм разопакова ново блокче шоколад и го сло­жи в отворената си длан. По пода се търкаляха десе­тина опаковки.

- Семейството на капитан Гонсалес в безопасност ли е? - попита накрая той.

Уилсън кимна.

- Да.

- Слава богу. Имаше ли още убийства?

Уилсън кимна.

- Сантияна е мъртъв.

Хайръм уморено се изправи, порови в един от множеството сандъци и хвърли едно палто на Уилсън, след което го посочи с димящия връх на цига­рата си.

- И цялата онази история, че си пътешественик във времето, е истина, нали?

Уилсън отново кимна.

- Всичко е истина.

- Мислех си, че полудяваш в онази тъмница. - Хайръм изпуфтя. - Трябваше да се досетя. - Той отпи голяма глътка уиски и дръпна здраво от цигарата си.

- Духът на Писаро можеше да прочете мислите ти - каза Уилсън. - Затова се държах така странно долу и дрънках глупости.

- Предполагам, че това обяснява отчасти нещата. Но не всичко.

Хайръм изглеждаше изтощен и раздърпан; сини­ните по лицето му ставаха по-тъмни, по влажните му дрехи имаше петна от кръв. Ръцете му трепереха и си личеше, че още е в шок.

- Леле, ама че ден. - Той отново погледна към Уилсън. - Не мога да повярвам, че си пътешественик във времето.

- И аз не мога - отвърна Уилсън.

- Отсега нататък не тръгвам никъде с теб, каквото и да ми говориш. - Хайръм се замисли за момент. - Цялата тази смърт заради някакъв малък златен куб. - Той пусна допушената цигара на пода и я стъпка. На масата имаше още четири, вече свити. Хайръм веднага драсна клечка и сложи следващата в уста. - Никога не пали цигара от цигара - каза той. - На­правиш ли го... умира моряк. Така казваше дядо ми - умира моряк. - Той замълча. - Прав беше, когато каза, че Кубът на инките е прокълнат... тъп малък предмет . - Грабна бутилката уиски и отпи отново, после я подаде на Уилсън.