Кристофър Райд - Проклятието на инките

На лъскава табела до вратата пишеше „Бизнес център“. Малката рецепция пустееше и Хелена се спусна по застланото стълбище. Коридорът бе добре осветен, подът беше покрит с килими, а по винено­червените стени висяха барокови картини на испан­ски конкистадори на коне в бойни доспехи. Изне­надващо, но подземният коридор беше доста дълъг и Хелена реши, че вече не се намират под хотела. Биз­нес центърът беше отляво и представляваше просто помещение със сравнително нисък таван, а коридо­рът продължаваше нанякъде.

Бизнес центърът бе разделен на четири клетки, всяка с дървено бюро, кожено кресло, компютър и принтер. Помещението беше пусто, така че Хелена седна на бюрото най-далеч от вратата. Извади писто­лета и го постави на масата до себе си. С едно докос­ване на шпацията компютърът оживя и на екрана се появи уебсайтът на хотела. Заредуваха се великолеп­ни снимки на двора, на рецепцията и на просторните стаи и апартаменти.

Хелена отвори Гугъл, написа „24 януари 1908 Куско“ и пусна търсенето. На екрана се появиха ре­зултатите.

На днешния ден - 24 януари

Проливният дъжд поради Ел Ниньо в

района на Куско отнел живота на най-малко

126 души...

На Хелена ѝ се зави свят. Беше погледнала света на Уилсън и времето се бе оказало същото като сега, така че беше логично да се очаква, че и тук улиците ще се наводнят по-късно вечерта.

Сто двайсет и шест жертви.

„Много голям брой“ - помисли си Хелена. Тя щракна на връзката, но освен драматичното заглавие нямаше почти никаква допълнителна информация.

Написа „Времето в Куско“ в полето за търсене.

Резултатът се появи на екрана: „100% вероятност за валежи с наводнения в отделни райони“. Синоптичната карта показваше зона с ниско налягане меж­ду Андите и тихоокеанския бряг. Определено става­ше дума за Ел Ниньо.

Хелена остана загледана в екрана за известно време, после набра „Капитан Лучо Гонсалес“, но резултатите бяха свързани единствено с някакъв ар­жентински футболист, капитан на първодивизионен отбор. Нямаше нищо за перуански военен в Куско.

Тя продължи да опитва, като търсеше всяка връз­ка, за която можеше да се сети. Написа „Разпятие Куско“, но не откри нищо. „Разпятие Куско Корсел Сантияна“ - пак нищо. После въведе „Хуан Сантияна 1908“. Появиха се десетки резултати и стра­ници във Фейсбук, но нищо свързано с името върху камъка в Мачу Пикчу. После въведе „Хуан Сантияна Мачу Пикчу“. Стотиците резултати бяха интересни:

Мачу Пикчу | Снимки

www.travelblog.org > South America >

Peru > Cusco > Machu Picchu

Мачу Пикчу.Подписите на първите двама души, открили в действителност

Мачу Пикчу, Хесус Веларде и Хуан Сантияна...

Хайръм Бингам може и да се сочеше като офици­ален откривател на Мачу Пикчу, но се оказваше, че тези двама метиси са посетили изгубения град преди него.

Джон Хана стоеше на пост при вратата с лице към коридора и четеше съсредоточено брошурата на хо­тела.

Докато пишеше, на Хелена внезапно ѝ прималя. Странно усещане, сякаш се нуждаеше от храна или беше яла нещо, от което ѝ прилошаваше. Пое дълбо­ко дъх да се успокои, опря длани на бюрото и вне­запно пред очите ѝ причерня. Връзката с миналото се задействаше.

В мрака около нея се разнасяше слабият звук на стъпки. Хелена долепи длани до лицето си, като се мъчеше да се успокои. Звукът бе характерен - под­ковани обувки върху каменен под, бавна, тътреща се походка - много бавна, което само засилваше ужаса, който изпитваше, докато стъпките приближаваха. Откъм входа се появи слаба оранжева светлина, коя­то ставаше все по-ярка и по-ярка.

Потисна желанието да извика и трябваше да съ­бере всички сили, за да се върне в настоящето и да види никелирания пистолет на масата пред себе си.

Грабна оръжието и тръгна предпазливо към вратата; видението ту я прехвърляше в миналото, ту я връща­ше в настоящето.

Смушка с пръст Хана в гърдите.

- Каквото и да говоря или правя, отговаряй само ако кажа името ти. - След това остави видението да я върне в миналото и надникна зад ъгъла към прибли­жаващата светлина.

Хана захвърли брошурата и също извади писто­лета си.

Образите превключваха между минало и настоя­ще, светлина и мрак и трябваше да се съсредоточи, за да не изгуби напълно ориентация. Чуваше стъп­ките по каменния под толкова ясно, сякаш бяха само на няколко крачки от нея. И гласове. По стълбите се спускаше характерното сияние на ветроупорен фе­нер - едно-единствено оранжево пламъче. Фенерът се носеше от мъж, облечен в нещо като одежди на католически свещеник. Хелена не можеше да го раз­гледа ясно, защото лицето му беше скрито в сянката от дръжката на фенера.