Кристофър Райд - Проклятието на инките

Замаян от побоя, Уилсън се мъчеше да се изправи на крака и се подхлъзна два пъти, преди да намери опора.

- Не хленчеше, докато беше бит - отбеляза епис­копът. - Това казва за човека нещо, което не може да се прецени по друг начин.

Уилсън изгледа кръвнишки със здравото си око кльощавия свещеник.

- Ти си достоен и аз ще се разкрия пред теб. - В зениците на епископа проблесна алено пламъче. Той се изправи, сякаш в крехкото му тяло внезапно се бе влял нов живот. - Аз съм Франсиско Писаро от Трухильо. Незаконен син на Гонсало Писаро Родригес де Агилар. Освободител на Куско. Назначен за маршал на Перу в лето Господне хиляда петстотин трийсет и второ от краля на Испания Карл Пети. Аз съм основателят на Лима, покорителят на езичници­те, донесъл християнството на диваците от Южна Америка. Подчини ми се, Уилсън Даулинг, и всяка твоя мечта ще се сбъдне.

- Знаех си, че си ти - отвърна Уилсън. - Единстве­но духът на велик и могъщ човек като Франсиско Пи­саро би могъл да ме привлече тук, както направи ти.

- Ще бъдеш завинаги мой слуга - обяви епископът.

- Бил си убит от приближените ти... и си избрал да живееш отново - каза Уилсън. - Ти наистина си бог.

- Нима знаеш за живота ми?

- Знам всичко, което има да се знае, Велики. През 1541 г. двайсет и пет войници е мечове в ръце нахъл­тали в дома ти по време на вечерен прием. Започна­ла битка. Макар и невъоръжен, ти си се бил рамо до рамо с полубрат си Алкантара. Той умрял пръв, гла­вата му била отсечена пред очите ти. С ловко движе­ние ти си изтръгнал меча на един от нападателите и храбро си поразил двама души, след което си прони­зал трети. Но докато си се опитвал да извадиш меча от тялото, други ти се нахвърлили и някой забил нож в гърлото ти. След като си паднал на пода, си бил пронизан безброй пъти от всички страни.

Лицето на епископ Франсиско се скова от гняв.

- А те трябваше да са мои приятели - изръмжа той.

Преди Уилсън да успее да отговори, дълбокият глас продължи:

- Не скимтях и не молех за милост. Не... това е за слабите! Нарисувах огромен кръст на пода със собствената си кръв и извиках: „Ела, мой верен меч, спътник във всичките ми дела! Спаси ме, могъщи Исусе, Господарю на света, за да мога да отмъстя в отвъдното! Ще живея отново!“ - Епископът се беше задъхал от ярост, окървавената му уста пръскаше слюнка.

- Онези, които са те убили, са били предатели! - каза Уилсън. - И ги е сполетял подобаващ край. Диего де Алмагро бил заловен и екзекутиран, а гла­вата му била погребана отделно от тялото като пре­дупреждение към другите никога да не произнасят името му. Без глава той не би могъл да иде в Рая или Ада и бил обречен завинаги да скита отчаян и сам в света на духовете.

- Знаеш много - каза гласът на Писаро.

- Нито един от участниците в нападението не жи­вял повече от година след деянието си.

- Познаваш добре историята ми. Никога не ми омръзва да слушам за жалката им участ.

Уилсън сведе почтително глава.

- Велики, ще изпълнявам заповедите ти. Ще бъда твоята дясна ръка.

В очите на епископ Франсиско блестяха червени пламъчета.

- Сега ти си мой слуга, Уилсън Даулинг. Както казах в деня на смъртта си, аз ще си отмъстя, като живея отново - и аз ще живея отново.

Червените пламъчета в зениците на епископ Франсиско изчезнаха, раменете му се отпуснаха и кокалестите му ръце увиснаха немощно. Сякаш ду­хът на Писаро временно го беше напуснал.

- Надявах се на повече - с разочарование каза той. - Мислех си, че ти ще си онзи, който ще ме спаси. Но изглежда, че няма спасение.

Старецът вдигна фенера от пода, сякаш тежеше цял тон, затътри се към вратата, отключи, излезе, за­твори след себе си и завъртя ключа. Ивицата светли­на отслабваше, стъпките му се отдалечаваха и накрая Уилсън и Хайръм отново се озоваха в пълен мрак.

- Какво правиш, по дяволите? - изхленчи Хайръм. - Да му кажеш, че можеш да пътуваш във времето ... че си негов слуга. Изгубил си си ума - изхлипа той. - Не видя ли очите му? Този човек е самото зло.

- Сега Писаро е мой господар - отвърна Уилсън в мрака. - Моята сила и способността ми за изцеление са негови. Той е причината да съм в Куско... Бог го е повелил.

Куско, Перу

Хотел „Монастерио“

17:35 ч.

24 януари 2014 г.

Небето беше видимо притъмняло, докато Хелена вървеше към хотела, който се намираше само на пет минути път от Пласа де Армас. Беше напълно изтощена и едва сега си даде сметка, че не бе мигна­ла предишната нощ. Облаците упорито се събираха през целия следобед и в далечината се чу гръмотеви­ца. Реши, че е най-добре да се прибере в хотела и да си почине малко, преди да се върне при фонтана на Писаро по-късно вечерта.