Кристофър Райд - Проклятието на инките

Площадът блестеше на слънцето; наоколо се мо­таеха малко хора, предимно туристи, които носеха цялото си имущество в раниците си. От богато ук­расения фонтан бликаше бистра вода и ромонът ѝ бе освежаващ след бръмченето на дизеловия двигател на автобуса и стърженето на ръчните предавки, кои­то беше слушала часове наред.

Хелена пристъпи до басейна и се огледа, като се завъртя в пълен кръг. Над покривите виждаше нерав­ния терен, който заобикаляше града от всички страни като пръстен от планини, но всъщност беше билото на равнината. Внимателно огледа характерните ма­газини и ресторанти и колонадата на покритата алея. Обърна се към катедралата и по-малките църкви от двете ѝ страни. Накрая вниманието ѝ се насочи към пощата и казармата. Внезапно я обзе ужас, сякаш там се беше случило нещо много лошо. В същия мо­мент небето отново потъмня - над града преминаха мрачни облаци.

- Къде си, Уилсън? - прошепна Хелена.

В отговор чу единствено поривите на вятъра над покривите и чаткането на подковите на малко мага­ре, теглещо каруца с царевица към близкия пазар.

Куско, Перу

Тъмницата на манастира

12:35 ч.

24 януари 1908 г.

На Уилсън му идеше да изкрещи от изгарящата болка в рамото, но устата му беше толкова пресъх­нала, че не можеше. Ръцете му бяха вдигнати над главата и бяха изтръпнали. Цареше пълен мрак, не виждаше нищо и от непоносимата воня му призляваше. След малко осъзна, че виси на стена и че цялата му тежест се носи от китките му. Нямаше представа къде е и откога е тук.

Стъпи на хлъзгавата земя и се изправи, за да свали тежестта от ръцете си. Имаше чувството, че ръцете му са извадени от раменете. В един момент пресича­ше Пласа де Армас под проливния дъжд, а в следва­щия бе тук и мократа миризма на смърт изпълваше ноздрите му. Пое дълбоко дъх, за да се успокои и активира нощното си виждане. Мракът постепенно отстъпи и Уилсън започна да различава всичко около себе си.

Намираше се в нещо като тъмница с нисък каме­нен таван. Подът проблясваше от влага. С ужас от­кри, че отляво до него лежи разлагащото се тяло на гола жена. Беше мъртва от доста време, може би от няколко дни, защото насинената ѝ изранена плът се бе свила, след като течностите бяха напуснали трупа. Тялото ѝ бе обърнато с гръб към него, червата ѝ се бяха изпразнили и Уилсън видя, че жената е дългок­рака, със сплетена на дълга плитка коса, подобно на Девиците на слънцето.

Погледна надясно и видя Хайръм Бингам, окован за стената като него, също увиснал на китките си с колене малко над земята и свити под себе си крака. Беше облечен и клюмнал напред, с отпусната на гър­дите глава. Трудно беше да се каже дали е жив или мъртъв.

Уилсън погледна тавана и неравните каменни стени. Съдейки по зидарията и липсата на хоросан, строежът определено беше от времето на инките. Яката дървена врата имаше сравнително нова клю­чалка със стоманено резе. Уилсън погледна нагоре към оковите на китките си и тежката верига. Намръ­щи се, когато се помъчи да огледа раната на рамото си, която се оказа превързана с памучна тъкан. Якето му го нямаше и ризата му беше разкъсана. Съдей­ки по кръвта по дрехите си, раната бе огнестрелна. Характерната миризма на изгоряла плът го лъхна от превръзката и Уилсън разбра, че раната е била обго­рена, но не можеше да разбере защо.

Замисли се и се сети за яркия проблясък откъм ка­зармата в другия край на площада миг преди всичко да потъне в мрак. Явно беше видял изстрела.

- Хайръм? - повика Уилсън.

Хайръм се размърда.

- Кой е? - промълви той, докато се изправяше несигурно на крака. Огледа се в мрака; зениците му бяха големи като паници. - Уилсън? Ти ли си?

- Аз съм, Хайръм.

- Изкарай ме оттук!

- И аз съм окован - отвърна Уилсън.

- Страхотно, мамка му! - изхлипа Хайръм. - Как ще се измъкнем?

- Спокойно.

Главата на Хайръм отново клюмна на гърдите му.

- Мъртви сме. Казвам ти, мъртви сме. Обеща ми слава и богатство, а ето как свърши всичко. - Опи­та се да се отскубне от оковите, но веригата само изтрака по камъните. - Тъмно като в гъз, окован на шибана стена бог знае къде. Бичуваха ме, Уилсън! Някакъв ненормален ме бичува. И питаше за теб ! И китките ме болят ужасно. - Той заскимтя и продъл­жи да дърпа оковите. - Толкова съм уморен, че вече не мога да стоя на краката си. Ще пукнем тук, казвам ти. - Хайръм най-сетне престана да се бори с вери­гите и се умълча.

- Ще намерим начин да се махнем - отвърна Уилсън.