Кристофър Райд - Проклятието на инките

Поредно дръпване от цигарата.

Погледът му обходи за пореден път площада. Стиснал дръжката на револвера си, Гонсалес мисле­но отбеляза всяко място и всеки човек, един по един. Безопасността на семейството му зависеше от защи­тата на трите църкви. Знаеше и в червата си, че един­ственият начин наистина да се спаси от този кошмар е като открие негодника Уилсън Даулинг.

Вятърът се засили и дъждът заваля още по-яростно. Капитан Гонсалес беше принуден да стане и да се дръпне от парапета, защото вятърът носеше дъжда под покритата алея.

Ревът на стихиите бе оглушителен. Гонсалес про­клинаше, че е тук.

Дръпна отново от цигарата си, метна я навън и загледа как оттичащата се по наклона вода я отнася бързо.

Над града избоботи гръмотевица.

Гонсалес си помисли дали да не влезе вътре и да се опита да подремне на койката си, но знаеше, че както винаги, само ще лежи и ще се взира в тавана, а страховете му постепенно ще го изпълват целия.

Пороят започна да отслабва така бързо, както беше започнал, и Гонсалес избърса водата от стола си и отново го сложи до парапета. Погледна към пло­щада и пак започна да проверява хората си.

„Кой е онзи, който върви право към фонтана?“ Гонсалес присви очи, мъчейки се да го разгледа по-добре. Беше наредил на войниците си да патрулират само по двойки. Реши, че вероятно е някой от млади­те наборници от Лима.

Без напълно да разбира защо, трескаво скочи на крака. Загледан в тъмната фигура, той изпита вне­запна увереност, че това е Уилсън Даулинг. Не мо­жеше да каже как е познал, но го знаеше. Вдигна пистолета си, насочи го напред, стъпи стабилно на мократа земя и се прицели. Сега не беше време да се колебае. Ръката му бе напълно спокойна, докато се целеше в гърдите на мъжа. Взе предвид разсто­янието и забързания ход на мишената си, промени прицела мъничко и дръпна спусъка.

Оръжието отскочи назад с ослепителен блясък и силният гръм отекна през постоянното барабанене на дъжда. Тъмната фигура полетя назад от внезапния удар на куршума. Ръцете и краката на мъжа рязко се разпериха, сякаш беше ударен от разярен бик. Той прелетя огромно разстояние, преди да падне тежко на неравния калдъръм до фонтана на Писаро.

Войници крещяха и тичаха към Гонсалес, като трескаво се опитваха да разберат защо капитанът бе убил един от собствените си хора. Гонсалес гневно ги изблъска и излезе на дъжда с димящия пистолет в ръка. Знаеше със сигурност, че е застрелял Уил­сън Даулинг. Яростно викна на войниците да му сто­рят път и тръгна напред, докато не стигна до трупа. Клекна до него и свали военната шапка.

Пред него лежеше мъртъв висок бял мъж.

Изпълнен с огромно ликуване, капитан Гонсалес се взираше в изцъклените очи на Уилсън Даулинг. Дори не му мина през ума, че е убил човек - мисле­ше за жена си и децата си и за това как ще се прибере при тях колкото е възможно по-скоро. Прибра писто­лета в кобура си и вдигна победоносно юмрук.

- Проблемите ни най-сетне свършиха! - извика той. - Вие... отнесете тялото на белия дявол в мана­стира. Най-сетне ще доставя на епископ Франсиско негодника, когото търсеше.

Андите, Перу

Шосе Чинчеро

53 км северозападно от Куско

07:45 ч.

24 януари 2014 г.

Мракът започна да отстъпва, докато двайсетместният автобус се носеше с рев нагоре по тесните серпентини към билото. Чистачките работеха на максимална скорост в опит да се преборят с постоянния дъжд, който шибаше предното стъкло и се стичаше по прозорците. Мъгливото небе изсветляваше и фа­ровете ставаха безполезни - с тях беше още по-трудно да се прецени разстоянието до следващия завой.

- Ще ме закарате до Пласа де Армас - каза Хеле­на в мига, в който се настани на предната седалка. - Колкото може по-бързо.

Чад Чадуик и Джон Хана седяха зад нея, на първия ред в празната кабина. И двамата бяха мрачни заради шофирането на перуанеца зад волана, който взема­ше завоите, без да се замисля, че всеки миг могат да полетят стотици метри надолу в мрака на долината. Нямаше мантинела и пътят бе опасно хлъзгав.

- Наистина ли е нужно да се движим толкова бър­зо? - обади се Чад, след като отлетя настрани при поредния рязък завой. - За бога!

- Май ще е по-добре аз да карам - за пети път каза Хана, който се беше хванал с две ръце за дръжката на седалката пред себе си. - Отличен шофьор съм.

Хелена се взираше през предното стъкло.

- Не познаваш планинските пътища така добре като Налдо. Ако шофирането му те тормози, затвори очи и се опитай да поспиш.