Кристофър Райд - Проклятието на инките

Камбаната на катедралата удари веднъж, отбеляз­вайки полунощ. Уилсън разбра, че е твърде далеч от фонтана. Трябваше да приближи.

„Тя ще бъде там“ - помисли си той.

Внезапно през монотонния тропот на дъжда се чуха приближаващи стъпки и две тъмни фигури за­виха на ъгъла и тръгнаха право към него по покрита­та алея. Съдейки по звука, стъпките бяха на военни ботуши - двамата войници, които охраняваха пери­метъра до магазините и правителствените сгради. В същия момент задуха вятър и дъждът заваля толкова силно, че бе невъзможно да се чуе каквото и да било. Уилсън се притисна в каменната колона - проливни­ят дъжд щеше да го скрие от площада.

Двамата войници вече бяха само на три метра от него.

Уилсън заобиколи колоната, като излезе на дъжда, после се върна от другата страна. Пристъпи бързо отзад и тресна с всички сили главите на войниците една в друга. Шапките им заглушиха звука от удара. Уилсън направи всичко по силите си да ги задържи при падането, но пропусна едната пушка и тя падна и се изтърколи на наводнения площад.

В небето избоботи гръм. В приток на адреналин Уилсън грабна падналите в безсъзнание войници за глезените и ги замъкна в сенките. Повдигна по-едрия, издърпа пончото му и го наметна върху мок­рите си дрехи. После взе шапката с плоска перифе­рия - оказа се, че малко го стяга - и я нахлупи на главата си.

Излезе на проливния дъжд, вдигна пушката от локвата метна я на рамо и с вдигната глава тръгна напред. Единственият начин да разбере дали Хелена е там, бе като измине петдесетте крачки до фонтана и провери лично. Вече минаваше полунощ и въпреки опасността Уилсън не можеше да пропусне шанса да се свърже с нея. Залогът беше твърде голям.

Куско, Перу

Военен щаб, Пласа де Армас

23:59 ч.

23 януари 1908 г.

Камбаната на катедралата удари веднъж, за да от­бележи часа. Капитан Гонсалес се безпокоеше ужасно за семейството си, докато седеше на верандата на военния щаб и гледаше към дъжда, който се изсипваше като водопад върху огромния Пласа де Армас. Десният му крак играеше нервно. Той пое отново дъх, без да маха свитата цигара от устата си, и оста­ви сивия дим да се понесе в мокрия вятър.

Беше ядосан и се чувстваше безсилен, искаше да е при жена си и децата си в скромния си дом и да ги защитава. Погледна назад към двойната врата на казармата и оковите, забити във варосаната сте­на. Ако онзи глупак Хайръм Бингам му беше казал онова, което иска, сега нямаше да е тук. Трябваше да залови белия чужденец Уилсън Даулинг. Беше го преследвал през половината планини на Перу, а все още дори не го беше виждал.

„Трябва да пипна проклетото копеле!“

Спомни си садистичното опиянение, което беше изпитал, докато шибаше гърба на Хайръм Бингам с камшика за магарето - отново и отново, докато кръв­та не потече през ризата му.

Посегна към пистолета на колана си и възпроиз­веде момента, когато извади оръжието и опря дулото в тила на Бингам. Беше изпитал отчаяно желание да убие американеца. Плачът и постоянните му оплак­вания, че има нужда от уиски и цигари, бяха влудява­щи. Какво значение имаше за Гонсалес, че президен­тът на Съединените щати бил някой си Теди Рузвелт! Кльощавият беше слабоумен глупак, който не иска­ше да разкрие къде е приятелят му. Гонсалес беше решил, че моментът е идеален да даде на уплаше­ните си войници пример, който няма да забравят. Не беше време да бъде мек или - да не дава господ - да го възприемат като такъв. Но въпреки това, колкото и да опитваше, не можеше да дръпне спусъка. Само при мисълта за това му идеше да се разплаче.

Гневно си помисли, че ако получи нова възмож­ност, ще дръпне спусъка с лекота, без да се замисля за последиците. Знаеше, че това е същата парализа, която бе преживял и когато се опита да вдигне сабя­та си в църквата. Тогава щеше да съсече епископа, ако можеше. Знаеше, че свещеникът жадува за плът­та на жена му и децата му, и това бе най-големият му страх. Гонсалес побърза да се прекръсти заради ужасната мисъл, после целуна пръстите си.

Дръпна отново от цигарата си. Кракът му продъл­жаваше да играе нервно.

След като свалиха оковите, замъкнаха отпус­натото тяло на Бингам във вонящата тъмница под манастира. Един Бог знаеше какви мерзки неща се бяха случвали там. Най-голямата утеха за Гонсалес беше, че Бингам ще трябва да се изправи сам пред епископа.

„Ако го бях убил... щеше да е по-добре за него.“