Кристофър Райд - Проклятието на инките

Куско се намираше в голяма котловина, дълга око­ло шест и широка около три километра. На двеста и четиресет метра над града във всички посоки се простираше голо, подобно на тундра плато, на кое­то не растеше почти нищо. Дърветата, заобикаляли някога града, бяха почти напълно изсечени за огрев, така че след като излязоха на открито, воините ня­маха друго прикритие освен тъмнината на нощта и проливния дъжд.

Уилсън застана на билото и се загледа през мъг­лата надолу към редките светлини, бележещи града. От време на време, когато облаците се раздвижваха, можеше да види къде започват калдъръмените ули­ци и малките кирпичени къщи, гъсто скупчени една до друга. Някога тук е бил центърът на империята на инките, помисли си той - сърцето на свещената пума, мястото, на което първият инка, Манко Капак, хвърлил Златния жезъл на бога слънце и го обявил за „пъпа на света“. И то изглеждаше точно така. Но имаше и по-прозаични причини градът да се намира в тази вдлъбнатина в равнината. Почвата тук бе бо­гата, имаше много вода и времето беше по-спокойно, по-хладно през лятото и по-топло през зимата.

Акла стоеше до Уилсън и също гледаше града. Черното наметало я покриваше изцяло с изключение на очите.

- Кубът на инките е някъде долу - каза тя, посоч­вайки с извития си лък към най-ярките светлини. - Как точно ще разбереш къде се намира?

Уилсън се замисли, преди да отговори.

- Имам духовна връзка, която ще води ръката ми - отвърна накрая той. - Жена - добави с надеждата, че това ще вдъхне у Акла повече вяра в думите му. - Тя има способността да вижда през стени и на места, където ние не можем. Тя ще води ръката ми и когато открия скривалището на Куба, ще ти кажа къде е.

- Не можеш да кажеш нищо, което да ме шокира - рече Акла. - Абсолютно нищо. Разбирам, че не си обикновен човек и не живееш по правилата на обик­новените хора. Само помни, че ако намериш Куба, не бива да го докосваш. Това е риск, който не бива да бъде поеман.

- Разбирам.

- Моля се на боговете твоята жена дух да намери Куба. Мощта му нараства с всеки миг. - Акла не от­късваше поглед от примигващите светлини в далечи­ната. - Трябва отново да затворим силата му.

- Жената дух ще се справи - каза Уилсън.

Внезапно остана поразен колко важна е връзката му с Хелена. Без нея щеше да е много трудно да от­крият Куба. Хелена беше могъща сила в живота му независимо от краткото време, което бяха прекарали заедно. Изглежда, че дори бариерата от 106 години не можеше да прекъсне връзката помежду им.

За Уилсън голяма част от последните осем години бе преминала в очакване на тази година. Беше оти­шъл в Китай да изиграе ролята си във Въстанието на боксьорите. Не можеше да си представи по-брутално и кърваво изживяване. След като изпълни задачата си, през 1902 г. замина за Австралия и си построи къща в малкото рибарско селце Еден в южната част на Нов Южен Уелс. Обичаше да лови риба и се вме­сти в малката общност, без да се набива на очи. По­вечето време прекара сам у дома или в рибарската лодка от страх, че присъствието му по някакъв начин ще се отрази отрицателно на бъдещето.

„Толкова много пропилени години“ - помисли си той.

Нямаше съмнение, че пътуването във времето му осигурява изумителни изживявания, но цената за тези моменти беше огромна. В изпълнение на дълга си беше изгубил хората, които обичаше, и се бе отделил от всичко, което знаеше. За щастие, докато стоеше тук и гледаше надолу към Куско, имаше ясна мисия и една-единствена цел - да върне на всяка цена Куба на инките. С помощта на Девиците на слънцето щеше отново да върне историята в курса ѝ. Реалността бе, че ще му се наложи да убива хора, за да постигне цел­та си - беше се примирил е този факт.

„Аз съм Надзирателят“ - напомни си той.

Акла направи рязък жест с лявата си ръка и чети­ри от воините ѝ в черни дрехи полетяха като прилепи в нощта. Акла, Уилсън и Сонтане останаха заедно, летният вятър гонеше дъжда в гърбовете им.

- Ако някоя от нас бъде ранена и залавянето ѝ е неизбежно, дълг на другата е да отнеме живота на партньорката си - каза Акла. - Трябва да приемеш това.

- Не се показвайте - отвърна Уилсън. - Ще разбе­ра къде е Кубът и ще се върна при вас. Ако се разде­лим поради някаква причина, ще се срещнем обратно на Порой Пикчу. Ясно?

Сонтане промърмори нещо на кечуа, но Акла ѝ изшътка.

- Ясно - отвърна тя. - Ако се разделим, ще те ча­каме на Порой Пикчу.

Само за двайсет минути взеха тичешком разстоя­нието от билото до тесните алеи на Куско. Както им беше казала възрастната жена, вратите и прозорци­те на почти всички къщи и магазини бяха залостени и по тъмните улици не се виждаше жива душа. Проливният дъжд не спираше, докато приближаваха мъглявите светлини на Пласа де Армас, които бле­щукаха над двуетажните постройки пред тях.