Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Иди да си починеш. Хапни нещо. Тук ще бъдеш в безопасност. Бъди спокойна, ще оправим нещата.

Възрастната жена се поклони.

- Благодаря, трибуне. - Погледът ѝ за момент се спря върху Уилсън. - За мен е чест да служа.

След като жената излезе, Сонтане се върна обратно.

Акла ѝ подхвърли кожената торбичка.

- Отвори това - каза тя и се обърна към Уилсън. - Кубът на инките контролира всичко, точно както предполагаха Мамаконите. И с всеки изминал ден силата му нараства.

- Откъде да сме сигурни, че Империумът не може да чете и неговия ум? - обади се Сонтане и погледна към Уилсън. - Не е доказан.

- Трябва да приемем, че не може - отвърна Акла. - В противен случай вече да са ни нападнали. Смя­там, че този мъж не е от този свят и следователно е защитен.

- Ако мине на другата страна, лично ще го убия - гневно рече Сонтане.

- Ако мина на другата страна, надявам се да го направиш - отвърна Уилсън.

Акла грабна листата от ръката на Сонтане и започ­на да ги реди на масата. Бяха общо трийсет и шест, начертани внимателно, показващи центъра на Куско и околните сгради. Беше отбелязано мястото на все­ки войник, къде спят и се хранят и къде се намират укрепленията от чували. Основната концентрация на хора определено бе около катедралата и църквите от двете ѝ страни.

Уилсън се загледа в картата.

- Трябва да стигнем до Пласа де Армас до полу­нощ... и се надявам, че ще разбера къде е Кубът. - Разчиташе на Хелена да го отведе до него - тя винаги бе налице, когато се нуждаеше от нея, и той се надя­ваше, че тази нощ няма да е по-различно.

- Дори да имахме два пъти повече воини, не би­хме могли да атакуваме площада - намръщено рече Сонтане. - Като крепост е. Тук и тук има картечни гнезда. Картечници „Максим“ на триноги - автома­тични оръжия, изстрелващи стотици куршуми на минута.

- Ще използваме прикритието на нощта - каза Акла.

- Къде е кристалната кутия за Куба? - попита Уилсън.

- Скоро ще пристигне - отвърна Акла. - Пътува по друг маршрут.

- Нея взехме ние, защото се тревожехме, че ще ни предадеш - каза Сонтане.

- Добро решение - съгласи се Уилсън. - Както каза, не съм доказан. - Той потърка замислено бра­дичка. - Задължително е ти и воините ти да не бъде­те забелязани довечера. Ако хората в Куско мислят като едно цяло, ще трябва да ги накараме да сметнат, че Девиците на слънцето не са тук. Видят ли мен, няма проблем.

- Шест от нас ще дойдат с теб в Куско - каза Акла. - Личната ми гвардия - Сонтане, Сепла, Поликс, Ореле и Илна. Останалите ще чакат тук, докато не бъдат повикани.

Сонтане посочи Уилсън.

- Една погрешна стъпка и лично ще ти прережа гърлото...

Акла стовари юмрук върху масата и се изправи.

- Достатъчно! Ще го защитаваш с живота си, както се разбрахме! Този мъж е единствената ни надежда!

- Да, трибуне - отвърна накрая Сонтане.

- Да не съм чула нито дума, докато не стане време за тръгване. Това е заповед - каза Акла.

Докато вървеше към леглото си, Уилсън обърна внимание на водата, която капеше от тавана в про­блясващите басейни. Явно в нея имаше много варо­вик, за да образува толкова големи сталактити. Той легна, придърпа топлата завивка и се наслади на приятното усещане да лежи в меко легло. Загледа от сенките как Акла разкопчава нагръдника си и го окачва на стената, след което сваля мокрите си долни дрехи.

Откъсна очи от нея, загледа се в неравния таван и се зае да изцели уморените си крака и гръб. Щеше да се нуждае от цялата си сила и скорост, ако иска да оцелее при посещението в сърцето на Куско. Осъзна, че Кубът на инките е наистина могъщ - със сигурност контролираше стотици, ако не и хиляди, а сега беше вплел в мрежите си и Хайръм Бингам. Уилсън се опита да си представи как ли изглежда капитан Лучо Гонсалес. По всичко личеше, че с него ще се сблъскат по някакъв начин с ужасни по­следици и за двамата.

А през цялото време искрящите капчици про­дължаваха да се отронват от тавана и да падат с тих плясък, който отекваше нежно в неравните стени на залата.

Куско, Перу

1,5 км от центъра на града

23:05 ч.

23 януари 1908 г.

Изминаването на шестте километра от Порой Пикчу до билото над Куско бе отнело малко повече от час. През по-голямата част от пътя Акла и обле­чените ѝ в черно воини се стараеха да се движат не толкова бързо, колкото потайно, но имаше и открити места, които трябваше да преминат тичешком. След като излязоха от пещерите, те се спуснаха по южния склон на планината през рядка евкалиптова гора и продължиха покрай придошъл поток, който проряз­ваше билото и се спускаше на изток към града.