Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Нищо не виждам - изхлипа Хайръм. - А воня­та... Тук има нещо мъртво. Знам го, само мършата вони така.

Уилсън отново погледна трупа на жената до себе си.

- Успокой се, Хайръм. Остави ме да измисля как да избягаме.

- Заради онзи тъп Куб на инките е! - продължи Хайръм. - Епископът на Куско - шибаният епископ - ме питаше за него. Попита ме и му казах какво знам - всичко. Казах му за теб и амазонките. За Вилкапампа. За Куба на инките. Той дори не изглеждаше изнена­дан. После всичко потъна в мрак и се озовах тук.

Уилсън виждаше изписания на лицето му ужас.

- Чака ни само болка и смърт - изскимтя Хайръм. - Моля те, направи нещо . Използвай онези твои сили да се пръждосаме оттук.

Уилсън не можеше да стисне юмруци - в дланите му не бе останала никаква кръв. Трябваше да се из­цели, преди да се опита да се измъкне. Усещаше, че има голяма цицина па тила си - пулсираше.

- Дори аз не съм достатъчно силен, за да се спра­вя с тези вериги - каза той и подрънка с веригата, така че Хайръм да чуе.

- Страхотно - изстена Хайръм. - Направо пре­красно.

Уилсън осъзна, че Хелена не е била при фонтана. Сърцето му се изпълни с тревога при мисълта, че с нея може да се е случило нещо.

- Обеща ми слава и богатство - промърмори Хайръм.

- Още не са ни убили - отвърна Уилсън.

- И защо е всичко това? Не сме ние онези, които са отворили храма и са освободили Куба! Каза ми, че няма да бъдем прокълнати.

- Онзи, който контролира Куба, е превързал рана­та ми.

- Превързали са раната ти?

- Би направил всичко, за да се махнеш оттук, нали, Хайръм? Дори ако е необходимо само да докоснеш Куба, за да се измъкнеш.

Хайръм погледна в тъмното, разширените му зе­ници отчаяно търсеха някакъв източник на светлина.

- Нали каза, че е зло?

- Усещам, че е наблизо - каза Уилсън. - Усещам как ме зове. А ти, Хайръм? Усещаш ли го?

Нямаше представа колко време е минало, преди да види тясна ивица светлина под дебелата дърве­на врата. Вероятно няколко часа, но бе невъзможно да прецени със сигурност. Чуха се стъпки, отнача­ло едва доловимо, но после се засилиха. Личеше си, че са само на един човек, който върви много бавно, почти се тътри, което само засили ужаса, който из­питваше. Неравномерните стъпки издаваха характе­рен звук и Уилсън предположи, че са на подковани ботуши.

Ивицата светлина под вратата стана по-ярка.

В ключалката беше пъхнат ключ, чу се метали­ческо изщракване и резето се вдигна. Хайръм се извърна от светлината. Вратата бавно се отвори и оранжевата светлина падна върху мокрия под, раз­кривайки истинския ужас на кланицата, в която се намираха.

В пълен контраст с обстановката, на прага стоеше човек в пищна папска роба. Беше на около петдесет и пет, с изпито и безизразно лице. В едната си ръка държеше ветроупорен фенер от чисто сребро, а в другата - голям месингов ключ. Той внимателно ос­тави фенера на пода, обърна се, затвори със скърцане тежката врата, пъхна ключа и го завъртя.

Изщракването на резето даде знак на Хайръм да захленчи.

- На пода има тяло - прошепна той. - Голо тяло.

Жалкият оранжев пламък освети покритите с мъх стени и купчините изпражнения, изсъхнала кръв и вътрешности. Уилсън и Хайръм стояха безпомощни, с оковани над главите си ръце и се питаха каква ли ужасна участ ги очаква.

Свещеникът взе фенера и приближи. Раменете му бяха присвити, цялото му внимание бе насочено единствено към Уилсън. Не откъсваше нито за миг поглед от него, сякаш не забелязваше обезобразено­то тяло на земята.

- Знаеш ли кой съм? - попита свещеникът, докато внимателно оставяше фенера на пода, така че лицето му тънеше наполовина в сянка.

- Моля ви, пуснете ни - прекъсна го Хайръм. - Моля ви.

- Затваряй си устата! - озъби се свещеникът. Беше облечен в традиционните за епископ одежди - спус­кащо се до глезените пурпурно расо и бродиран бял сакос, който стигаше до коленете му. На гърдите му имаше тежък сребърен кръст.

- Знам кой си - отвърна Уилсън.

Изражението на епископа не се промени.

- Аз съм Франсиско Санго Доминго, трийсет и трети епископ на Куско. Търсех те, Уилсън Даулинг. За мен моментът е наистина разочароващ. - В гласа му се долавяше тъга. - Очаквах много повече.

- Съжалявам, че съм те разочаровал - каза Уилсън.

- Ти си специално надарен със сила и способност за изцеление, но изглежда, че този дар сам по себе си е недостатъчен. Колко разочароващо.

- Къде е Кубът на инките? - попита Уилсън. - Усещам силата му наблизо.

Гласът на епископа стана по-дълбок, а думите му - по-ясни.