Кристофър Райд - Проклятието на инките

- И как така знаеш за Куба на инките?

- Идвам от място, където Кубът е върнат на място­то си - отвърна Уилсън.

- Лъжец! - извика епископът. От кънтящия му глас сърцето на Уилсън запрепуска бясно. - Пак те питам - откъде знаеш за Куба на инките?

Уилсън внимателно обмисли отговора си - знае­ше, че говори по някакъв начин с духа на Куба.

- Идвам от бъдещето - каза накрая той. - Пътувах във времето по Божията воля. Бях изпратен в това време и на това място с мисия. - Уилсън погледна към Хайръм. - Да заведа този човек до изгубения град Вилкапампа. Постигнах целта си, но не можех да си тръгна, защото Кубът на инките беше взет от мястото, където е бил положен.

- Пътуваш през времето? - отвърна епископът. Откровението като че ли не го беше изненадало.

- Аз съм от бъдещето. На стотици години от се­гашното време.

- Това ли е източникът на силата ти?

Уилсън кимна.

- Това е дарбата ми.

- Висок си - каза епископът, докато пристъпваше по-близо и оглеждаше Уилсън от всички страни. - И силен. - Не се доближи достатъчно близо, за да може Уилсън да го изрита. - Наредих на военния хирург да извади куршума от рамото ти и да обгори и превърже раната. Докторът беше изненадан, че куршумът не те е убил.

- Моите благодарности, че ме спаси.

- Заслужаваш да бъдеш спасен, дете мое. Можеш да се изцеляваш. Имаш невероятна сила и бързина и изглежда, че можеш да виждаш в тъмното като бу­хал. - Епископът замълча за момент. - Можеш ли да пътуваш напред и назад във времето?

- Ако порталите са отворени, всичко е възможно - каза Уилсън. - Но ако планетите не са подредени, мога да остана на едно място, както останах тук за много години.

- Колко време чака? - попита епископът.

- Осем години - отвърна Уилсън.

- Къде са Девиците на слънцето?

Това беше моментът, в който Уилсън със сигур­ност щеше да разбере дали духът на Куба на инките може да чете мислите му.

- Отидох в техния град-крепост Питкос. Но когато пристигнах, тях ги нямаше. Мижавите им постройки бяха изоставени, вещите им бяха разхвърляни, сякаш са бързали да се махнат. Предполагам, че сте прати­ли хора да ги избият и са били принудени да избягат от жалкото си укрепление.

- С колко воини разполагат? - попита епископът.

- Трудно е да се каже, може би общо двайсет и семействата им. Впечатляващи жени, силни и в отлична форма. Предполагам, че ще бъдат опасни про­тивници в пряк двубой.

- Знаеш ли какво ще се случи, ако бъда убит? - попита епископ Франсиско. - Ако това тяло... - той ощипа кожата на гърдите си - бъде изгубено?

- Душата ти ще отиде в друго - отвърна Уилсън.

Епископът кимна.

- Точно така. - Той пристъпи нахално напред и разтвори ризата на Уилсън, за да огледа гърдите и коремните му мускули. - Наистина си впечатляващ екземпляр.

От близостта на епископа и хрипливия му глас ко­жата на Уилсън настръхна. Знаеше, че лесно може да сграбчи монсеньора между бедрата си и да счупи врата му като клечка, но не беше помръднал и мус­кул, докато епископът се пресягаше да махне пре­връзката от дясното му рамо. После смушка раната.

- Наистина имаш силата да се изцеляваш - про­мърмори той. Отстъпи назад и се превърна в тъмен силует, открояващ се на светлината на фенера зад него. - Може пък в крайна сметка от теб да има полза.

- Моля те, разкрий ми се - каза Уилсън. - Цял живот чакам възможност да общувам с петото изме­рение на мъртвите. Ти си най-могъщата сила във все­лената. Виждал съм какво можеш да правиш.

- Ще бъдеш ли мой слуга? - попита епископът.

- Можех да убия тялото на свещеника, когато беше близо до мен, но не го направих. Разбирам силата ти, Велики. Разкрий ми се, за да не се заблуждавам, че този жалък човек пред мен е мой господар.

Епископ Франсиско удари звучна плесница на Уилсън.

- Как смееш! - Той трескаво бръкна в гънките на одеждата си, извади солиден сребърен кръст с разме­рите на чук и заудря с него главата на Уилсън.

Уилсън изгуби опора на хлъзгавия под и усети как кожата на челото му се разцепва от все по-силните удари на свещеника. Сподави инстинкта да се защи­ти - знаеше, че е безсмислено. Увисна безпомощно на китките си, а топлата кръв започна да се стича по лицето му надолу към гърдите, като се просмукваше в дрехите.

- Достатъчно! - извика епископът с още по-дъл­бок и дрезгав глас. Той отстъпи три крачки назад и започна да облизва плътта на Уилсън от острия ръб на кръста. - Значи искаш да знаеш кой съм, така ли? - попита епископът и окървавените му устни неочак­вано се изкривиха в усмивка. - Намираш се в при­съствието на величие.