Кристофър Райд - Проклятието на инките

Седна, посегна към другото легло и придърпа пан­талоните си. Спусна крака на пода, обу се и стана. Отново преживя страха, който го бе обхванал, когато Акла внезапно се появи на прага с меч в ръка - по вида ѝ си беше помислил, че наистина ще нападне.

Прокара пръсти през косата си, въздъхна и отново седна.

Не беше сигурен дали се радва на преживяното с двете жени, или го презира. Физически беше неве­роятно, но абсолютната липса на нежност го караше да се чувства незадоволен. В края на краищата те са амазонки, напомни си той.

Седнал на леглото на Чиело, Уилсън осъзна, че е безкрайно далеч от света на белите коридори на „Ентърпрайз Корпорейшън“, безбройните учени, поли­тиката и параноята, холографските екрани, колайдерите и имплодерите, от техническата сложност на всичко. Спомни си медицинската миризма на Меркуриевата лаборатория и вибрирането на кристалната сфера за прехвърляне - оригинална конструк­ция, каквато не бе виждал никога дотогава. До края на живота си щеше да помни трепета, който го беше обхванал, докато влизаше в капсулата. Характерното усещане от включването на лазерите и последвалото мъчително молекулярно разлагане. После умът му се плъзна в бездънната пропаст на времето - секундите се точеха като часове, крехкото му съзнание биваше раздирано на парчета, докато молекулите му се пръс­кат по цялата човешка история, преди внезапно да се съберат отново във вихрушка от свръхнажежена енергия, дим и огън.

Това беше моментът, когато пристигна в Мачу Пикчу. Преди осем години.

Дори сега на Уилсън му беше трудно да разбере ролята си на Надзирател. Но ето че беше в миналото и правеше всичко по силите си да изпълни мисията „Неемия“ - като същевременно се опитва да поддър­жа приемствеността на самото време.

Мисия „Неемия“ вече му бе струвала толко­ва много - осем години откъсване от света и хора­та, които познаваше. Осем години самота, без нито веднъж да се отпусне дори за момент от страх, че ще остави отпечатъка си върху този свят по начин, който неизбежно ще промени бъдещето. Осем години със съзнанието, че никога няма да се върне обратно при Хелена, колкото и да му се иска.

Взе ризата си и откри под нея шапката за сафари. Беше изчезнала във Вилкапампа, когато скочи от поддържащата стена в джунглата.

През затворената врата чуваше ромона на дъждовната вода, която се стичаше по покрива и падаше на земята. Утринният въздух бе прохладен заради надморската височина, която според преценката на Уилсън беше доста над три хиляди и шестстотин метра. Върза обувките си и грабна якето, което беше изсъхнало, въпреки че бе прекарало нощта смачкано на топка в ъгъла.

Погледна към леглото на Чиело и изведнъж му натежа на сърцето. Как се вместваше Хелена в тези шантави събития? Каква лоялност можеше да има към нея? Шансовете да бъдат отново заедно бяха нищожни. Разделяше ги цяло столетие. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе Хелена да му помогне при откриването на Куба на инките - всяко друго желание беше блян. Уилсън дръпна простото дървено резе и отвори вратата. Очакваше да види стража отпред, но нямаше никого. Дъждът продъл­жаваше да се лее неуморно. Уилсън вдигна високата яка на якето си, нахлупи шапката и излезе в пороя, като затвори вратата след себе си.

На дневна светлина всичко беше различно. Ка­зармите изглеждаха по-големи и внушителни, от­колкото предишната нощ. Тръгна напред и островърхата сграда на храма постепенно придоби форма на фона на сивото небе. Той също беше по-голям, отколкото си мислеше. Уилсън изкачи стъпалата към средната врата и се огледа. Не видя нито една жена воин.

- Не бива да влизаш! - извика познат глас.

Уилсън се обърна и видя крачещата към него Акла.

- Времето винаги ли е такова? - попита той.

- Питкос е над нивото на облаците - безстраст­но отвърна тя. - Времето е винаги непредсказуемо. - Акла носеше наметало с качулка, изработено от нещо като опушена вълна от лама. - Мамаконите ми казаха да ти дам това. - Тя му подаде лъскав кожен тубус с капак, за да предпазва съдържанието му от стихиите.

Уилсън погледна в тъмните ѝ очи и отново си при­помни как го беше яхнала гола. Протегна ръка и взе тубуса.

- Какво е това? - попита.

- Държиш в ръцете си свещените слова на Пачакути, прокламацията, с която отсъжда Кубът на ин­ките да бъде затворен в Храма на слънцето. Това е най-скъпоценният ни документ.

- И Мамаконите искат аз да го взема?

- Не искат да се срещат отново с теб - и това е дарът им в замяна. Изглежда, че бъдещето на света е с теб , Уилсън Даулинг. Надеждата е, че мощта на ня­когашния ни владетел, чия то воля е била достатъчно силна да овладее Куба на инките, по някакъв начин ще те вдъхнови, за да покажеш същата сила, помог­нала на него да победи.