Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Как пазиш семейството си? - попита Гонсалес, загледан в далечината.

Капос също погледна към дъжда.

- У дома сме двайсет души в две стаи. Всички роднини на жена ми, както и моите.

- Жена ти и децата ти трябва да дойдат тук, при мен - каза Гонсалес. - Тази къща е по-голяма и по-лесна за защита. Тук ще са в безопасност.

- Много щедро предложение, капитане, но родни­ните ни са с нас и не мога да преместя и тях. Да ви предложа вашето семейство да дойде в дома ми? Не е толкова модерен, но ще е много по-лесно за всич­ки. Ще им приготвим легла и имаме предостатъчно място за храна.

Гонсалес знаеше, че жена му не би се съгласила да напусне къщата. Тя много добре знаеше за убий­ствата в града, но дълбоко в себе си вярваше, че ни­кой няма да посмее да влезе в дома на най-старшия офицер в Куско. Лучо не можеше да сподели с нея страховете си за епископ Франсиско - не можеше да изрече гнусните подробности от кошмарите си.

- Ще говоря със Сарита и ще ти кажа - отвър­на той. - Но се съмнявам, че ще приеме щедрото ти предложение.

- Слава богу, че си имаме епископ Франсиско да ни защитава - рече Капос. - Той е наше упование и сила, когато се нуждаем от него. Епископът казва, че знае кои са убийците и защо избиват невинните по такъв зверски начин. Иска да ни каже какво трябва да направим, за да спрем злото. Нуждаем се от вас, капитане. Хората се нуждаят. Всеки ден питат кога ще се върнете.

- Кажи на хората, че ще дойда. - Гонсалес посочи лейтенанта си. - Искам да пратиш редник Рамиро да пази къщата ми, докато ме няма. Кажи му да вземе пушката си. Никой не бива да научава, че съм поис­кал това. Разбираш ли?

Капос кимна.

- Разбирам, капитане. Ще го пратя незабавно.

Вратата на верандата се отвори и се появи мал­кият Ортега. Все още по пижама, момчето забърза и се настани между краката на баща си. Усмивката му беше огромна и прекрасна, но само разтревожи Гонсалес още повече.

- Радвам се да ви видя, сеньор Капос - приветли­во каза момчето.

Капос го потупа по главата.

- Виж се само... колко си пораснал от последния път, когато те видях! Скоро ще станеш висок като татко си.

- Висок съм почти колкото батко си - каза Орте­га и се изпъна колкото може повече. - Вижте! - Той стегна бицепсите си да покаже колко са големи.

- Впечатляващо - рече Капос. - Досущ като тат­ко си.

Лучо вдигна сина си на ръце и го прегърна.

- Ще се видим на сбора... а сега върви. Кажи на Рамиро да дойде колкото може по-скоро.

Капос отдаде чест, излезе на верандата и тръг­на по наводнената алея към булеварда. Неуморните дъждовни капки караха водата в локвата да танцува на мъглявата светлина на утринното небе.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

08:15 ч.

22 януари 1908 г.

Още щом се събуди, Уилсън се замисли за Лучо Гонсалес и младото му семейство. В бъдещето на Хелена той беше убиец на невинни и колкото и да ненавиждаше идеята, трябваше да помисли какво би се случило, ако има някакъв шанс да промени съд­бата си.

Огледа стаята и безпокойството се надигна в гър­дите му. Всичко в помещението тънеше в мрак, ако не се броят тесните ивици светлина, проникваща през пролуките на вратата. Акла и Чиело ги нямаше, както и броните им. Явно се бяха измъкнали, докато е спял.

Нямаше съмнение, че Кубът на инките е опасен. Нуждаеше се от цялата си изобретателност, ако ис­каше да го върне във Вилкапампа, без да се превърне в негов слуга. Беше задължително никога да не го докосва пряко, в противен случай можеше да изгуби контрол над действията си.

Мамаконите наричаха Куба на инките Империум, което на латински означаваше „върховна власт“. Ми­сия „Неемия“ не споменаваше Куба по този начин, но нямаше причина да се съмнява в твърдението, че Кубът наистина носи в себе си жизнената сила на мъртвите.

Загледа се в двускатния таван. Толкова много неща бяха неизвестни - историята, която бе изучавал, се бе променила и този път нямаше бележки към мисията, които да ръководят действията му. Поне можеше да се надява на някакъв шанс с напътствията на Хелена. Но въпреки опитите му да остава позитивно настро­ен, Уилсън не можеше да прогони мисълта за собст­веното си тяло, ръководено от някакво извратено зло.

Размърда се в леглото и до носа му достигна ха­рактерният аромат на секс и силните феромони, кои­то вървяха с него. Посегна между краката си и докос­на болящите го слабини. Изпита облекчение, че е все още цял. През нощта на разврат се беше питал дали всъщност ще оцелее след свирепата среща. Никога досега не бе участвал в нещо толкова грубо и физи­ческо. В един момент беше сигурен, че амазонките ще се опитат да го убият, след като приключат с него, също като паяка черна вдовица след съешаване - из­тощаваше мъжкаря и после го поглъщаше.