Кристофър Райд - Проклятието на инките

Четвърта поредна нощ Лучо Гонсалес бе прека­рал на пост при прозореца на дома си. Пушката беше между краката му, облегната на вътрешната страна на бедрото. На масата до него бе сабята му, а офицер­ската ножница лежеше на пода. Вратата беше заклю­чена, но прозорецът бе отворен, за да чува по-лесно консервните кутии, които беше вързал с въже през алеята зад къщата.

Чу шепота на детски гласове от спалнята - децата му започваха да се събуждат.

Краката му бяха изтръпнали от дългите часове седене в една и съща поза. Гонсалес стана, хвърли последен поглед към улицата, вдигна ножницата и прибра сабята в нея. Отвън вече имаше неколцина минувачи и по някое магаре, теглещо каруца към па­зара. Гонсалес взе пушката, дръпна колкото се може по-тихо затвора, извади блестящия месингов патрон и го пусна в джоба на ризата си. Беше благодарен, че той и семейството му са оцелели още една нощ в този обитаван от призраци град, но сърцето му се свиваше при мисълта за ужасните злини, извършени в мрака.

Мехурът му бе на път да се пръсне. Гонсалес над­никна в спалнята да каже на жена си, че излиза. Как­во облекчение бе да ги види всички живи и здрави в леглата!

Сарита му се усмихна тревожно, прегърнала мал­ката Хуанита, която все още спеше дълбоко.

- Добре ли си, Лучо? - прошепна тя.

Гонсалес се усмихна и кимна, като правеше всич­ко по силите си да изглежда уверен. Тя виждаше, че той още носи дрехите от снощи. Докато се обръща­ше, чу топуркане на крачета по пода и до него се озо­ва най-малкият му син Ортега.

- Трябва да пишкам - каза детето със сладкото си гласче и заподскача енергично към кухнята.

- Чакай малко, pequenito hijo ( Малчо (исп.). - Б. пр.) - прошепна Лучо след него. Бръкна в джоба си, извади ключ и отклю­чи. Предпазливо отвори вратата и задържа сина си, докато огледа покритата веранда и обора, където беше магарето. Всичко изглеждаше наред.

- По-бързо, тате! - каза момчето и изтича до края на верандата, свали гащи и пусна струя в канала, в който течеше дъждовна вода. Лучо застана до сина си и направи същото.

На предната врата се почука силно. Сърцето на Лучо едва не изскочи от гърдите му Щом някой ид­ваше в дома му в такъв ранен час, новината можеше само да е лоша. Довърши колкото можеше по-бързо облекчаването, оправи се и със строг глас нареди на детето да се връща в леглото. По-големият му син Артуро стоеше при вратата на спалнята и надничаше навън.

- Лягайте си и двамата - тихо каза Гонсалес. - Не излизайте, освен ако не ви кажа. - Без да поглежда жена си, той дръпна вратата и я затвори.

Чукането се повтори, този път по-силно.

Гонсалес виждаше някаква тъмна сянка в рамката на прозореца. Дъждът валеше силно и той трескаво извади патрона от джоба си и го пъхна в патронника. Бързо и колкото се може по-тихо бутна затвора на­пред и метна оръжието на рамо.

- Кой е? - извика той.

- Аз, Капос! Отворете вратата, капитане.

Гонсалес въздъхна с облекчение и отключи. Какво ужасно престъпление е било извършено, че лейте­нантът го търсеше в този ранен час?

- Радвам се, че сте тук! - каза Капос, когато по­знатото му лице се появи пред него.

Гонсалес му направи знак да говори по-тихо, пус­на го да влезе и затвори.

- Какво има? - попита той. - Тихо.

Капос свали фуражката си и я тупна в бедрото си, за да изтръска капките. Изглеждаше блед и уморен.

- Съжалявам, че идвам толкова рано, капитане. - Той пристъпи по-близо. - Епископ Франсиско на­реди всички военни да се съберат при църквата „Ел Триунфо“ в девет сутринта. Изрично поиска и вие да сте там.

- Пипнах ужасна настинка - отвърна Гонсалес. Трябваше да говори тихо, за да не чуят децата лъжи­те му. - Не мога да отида. Страхувам се да не заразя и други.

Капос го погледна слисано.

- Епископ Франсиско ми каза, че ще отговори­те точно така. Изумително, а? Каза ми, че ако не можете да се явите, лично ще посети вас и семейс­твото ви.

Гонсалес стисна юмруци, за да спре треперене­то на ръцете си. Свещеникът бе обладан от някак­во зло и той не можеше да направи нищо, за да го спре. Дори мисълта да вдигне оръжие срещу духов­ник изглеждаше невъзможна. Вече три вечери беше преследван от кошмари, в които епископ Франсиско идва в дома му. Той копнееше за жената и децата му - знаеше го - и колкото и да искаше да защити се­мейството си, Гонсалес знаеше, че няма да може да му се опълчи.

Потърка четината си с надеждата да смекчи стра­ха, който със сигурност бе изписан на лицето му.

- Ще дойда - отстъпи.

- Молех се да го кажете. - Капос нахлупи фураж­ката и нагласи ремъчето под брадичката си. - През нощта са изчезнали две млади жени - сериозно рече той. - Трябвате ни. Каквото и да правим и колкото хора да разполагаме, положението се влошава. Мъ­жете в казармата търсят силата ви, капитане. При­знавам, че и на мен ми липсвате като водач в тези мрачни времена.