Кристофър Райд - Проклятието на инките

Акла тръгна покрай първата редица.

- Ще защитавате този мъж на всяка цена. - Тя из­вади ножа си и посочи с него Уилсън. - През идва­щите дни ще отнемаме живот и ще даваме жертви, но този човек не трябва да е сред тях. Той е единстве­ната ни надежда. - Тя отново се обърна към отряда. - Слава на Мама Окло!

- Слава на Мама Окло! - отвърнаха едновременно жените воини.

- Ще се движим под прикритието на лошото вре­ме - продължи Акла. - Ако се разясни, ще продъл­жим само нощем. Моля се всички да имате куража да умрете за онова, в което вярвате. Защото без вас сме обречени.

Акла пристъпи към Уилсън.

- Ако Кубът на инките може да погледне в душата ти, Уилсън Даулинг, значи със сигурност влизаме в капан. Да се молим заради света Мамаконите да са прави и ти да си същата загадка за Куба, каквато си за тях.

Куско, Перу

Църква „Ел Триунфо“

08:55 ч.

22 януари 1908 г.

Облечен в най-добрата си униформа, капитан Гонсалес вървеше по мокрите от дъжда улици към църквата „Ел Триунфо“. С всяка крачка, която го от­далечаваше от дома, сърцето му натежаваше все по­вече. Стиснал сребърния кръст под ризата си, той се замоли Исус да бди над семейството му, докато не ги прегърне отново живи и здрави. Отчаяно му се ис­каше да тръгне обратно, но знаеше, че единственият начин да защити любимите си хора бе като държи епископа надалеч.

Спомни си момента, когато сложи ръце на рамене­те на Рамиро и каза на редника да пази семейството му с цената на живота си. Погледна младежа в очите и видя там само невинност, от което се почувства по-добре. Но дали младият войник можеше да защити жена му и децата му, ако се наложи?

Един Бог знаеше.

Зави на последния ъгъл при Пласа де Армас и ос­тана шокиран от броя войници, които патрулираха из голямото открито пространство. На пръв поглед преброи поне петдесет души. Вратите на военния щаб, целият периметър на катедралата и църквите от двете страни на огромната базилика бяха подсилени с торби пясък, натрупани на височина четири стъп­ки. Докато приближаваше, Гонсалес си даде сметка, че не разпознава много от войниците - те сигурно бяха подкреплението, изпратено по негово искане от Лима.

Погледна внушителните стени на катедралата и с облекчение откри, че тялото на Корсел Сантияна най-сетне е свалено и вече няма да му се налага да гледа разлагащите се останки на някогашния си вой­ник. Разпъването бе причина нежеланото зло да се стовари върху града и дълбоко в сърцето си Гонсалес знаеше, че греховното време още не е отминало.

Като отдаваше чест на всеки войник, който по­глеждаше към него, Гонсалес изкачи стъпалата и мина през барикадата към църквата „Ел Триунфо“. Мъжете, които разпозна, изглеждаха раздърпани и уморени, сякаш също не бяха спали през последни­те няколко нощи. По израженията им бе очевидно, че се радват да го видят отново, но колкото и да му се искаше да спре и да им каже няколко окуража­ващи думи, Гонсалес не можа да намери сили да го направи. Вместо това продължи мълчаливо и със спокойна крачка през калдъръмената площадка към църквата.

Яките кедрови врати се пазеха от двама въоръже­ни войници. Щом видяха тъмносинята куртка и злат­ните копчета, стражите незабавно отвориха и пус­наха капитана да влезе вътре, без да забавя крачка. Гонсалес свали широкополата си шапка и я подаде на войника, който стоеше от другата страна, изтръс­ка дъждовните капки от куртката си и нагласи ман­шетите и панталоните си. Накрая прокара пръсти през косата си, за да я нагласи в някакво подобие на прическа.

В голямата зала не се чуваше нито звук.

Гонсалес тръгна направо към мраморния съд със светена вода, топна показалец в бистрата течност и се прекръсти, като се молеше наум семейството му да е в безопасност.

Заобиколи изваяния съд и краката му изведнъж омекнаха, докато влизаше в огромната зала на църк­вата. Почти всяка пейка бе заета от войници в уни­форми. За първи път през живота си Гонсалес не ос­тана поразен от великолепието на храма с неговите позлатени стени и огромен купол. Погледът му не потърси религиозните фрески или безбройните ар­тефакти, красящи стените и внушителната скиния. Оглеждаше се единствено за епископ Франсиско.

Чувстваше се беззащитен, докато вървеше на­пред - много добре знаеше, че хората му ще очакват от него да седне на първия ред до лейтенант Капос. Погледна часовника си, отиде до предната пейка и зае мястото си в последния момент. Отвън камбани­те на катедралата удариха веднъж, отбелязвайки зло­вещо отминалия час.