Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

— Не дават четири звезди за слаба памет — отвърна Меткалф. — Имате ли телевизионна апаратура на борда, лейтенант?

— Да… да, господин генерал — заекна Грант, осъзнавайки с кого разговаря. — Ние записваме признаци за бури за метеоролозите.

— Ще кажа на моя началник свръзки да даде на вашия видеооператор честотата, по която да осъществите сателитно предаване за Пентагона. Задръжте камерата насочена към влекача.

Грант се обърна към втория пилот.

— Боже мой, как си обясняваш това?

Влекачът отмина наблюдателния пост при южния канал — последното охранение на мътната Мисисипи — и пое към открито море.

— Още трийсет мили и сме в дълбоки води — каза капитан Пуджон.

Ли Тонг кимна, докато проследяваше с поглед кръжащия метеорологичен самолет. После взе бинокъла и огледа морето. Единственият кораб, който се виждаше, беше собственият му подправен океанографски плавателен съд, който се приближаваше от изток на около осем мили откъм левия борд на влекача.

— Победихме ги — уверено заяви той.

— Все още има вероятност да ни атакуват от въздуха.

— С риск да потопят шлепа? Не вярвам. Те искат вицепрезидента жив.

— Откъде знаят, че е на борда?

— Не знаят, поне не със сигурност. Още една причина да не нападат невинен на вид влекач, тръгнал да изхвърля ненужен шлеп в морето.

Един моряк изкачи стълбите до лоцманската кабина и влезе.

— Господине — заговори той и вдигна ръка нагоре, — откъм кърмата се приближава вертолет.

Ли Тонг се обърна с бинокъла в посоката, посочена от моряка. Хеликоптер на Американските военноморски сили летеше към влекача на пет метра над вълните. Азиатецът се намръщи и рече:

— Предупреди хората.

Морякът отдаде чест и бързо излезе.

— Военен ли е? — попита Пуджон разтревожен. — Ще надвисне над нас и ще ни разпердушини на парчета, без дори да одраска шлепа.

— За щастие не. Транспортен е. Вероятно превозва група „тюлени“ от Военноморските сили. Те възнамеряват да щурмуват влекача.

Лейтенант Хомър Додс подаде глава от страничната врата на вертолета и погледна надолу. Двата плавателни съда изглеждат съвсем миролюбиви, помисли си той, когато един моряк излезе от лоцманската кабина и махна за поздрав. Нямаше нищо необичайно или съмнително. Не се виждаше никакво въоръжение, за което го бяха предупредили.

Той заговори в микрофона.

— Установихте ли радиовръзка?

— Сигнализирахме им на всички морски честоти, вписани в дневника, но те не ни отговарят — поясни пилотът от кабината.

— Добре, спусни ни над шлепа.

— Разбрано.

Додс взе рупор и заговори в отвора му.

— Хей, влекачът! Тук Военноморските сили на Съединените щати. Намалете скоростта и спрете. Кацаме на борда.

Долу морякът сви длани зад ушите си и поклати глава в знак, че не чува нищо от воя на двигателите на вертолета. Додс повтори съобщението и морякът го покани с ръка да кацне. Дотогава Додс бе достатъчно ниско и забеляза, че той е азиатец.

Скоростта на влекача и шлепа намаля и те започнаха да се полюшват върху вълните. Пилотът на вертолета се съобрази с посоката на вятъра и се снижи над палубата на шлепа, за да даде възможност на ударната група на Додс да скочи от метър, метър и половина.

Додс се обърна и отправи последен поглед към хората си. Те бяха стройни и яки — може би най-жилавата, най-настървената и най-коварната група от универсални убийци във ВМС на САЩ. Това беше единственият екип, който, в сравнение с другите, ръководени от Додс, обичаше да води битки. Те горяха от желание, бяха винаги със заредени оръжия и подготвени за всичко. Освен, може би, за пълна изненада.

Вертолетът се намираше само на три метра над шлепа, когато капаците на люковете на влекача се отвориха и се отметнаха назад и оттам се появиха двайсет моряка с карабини „Стеър-Манлихер“ AUG.

223-калибровите куршуми полетяха към „тюлените“ от всички посоки, дим и стонове на улучените мъже изригнаха едновременно. Додс и хората му реагираха яростно, поваляйки всеки моряк, който им попаднеше на прицел, но куршумите се изливаха върху тесния им отсек като от пожарникарски маркуч и го превръщаха в бърлога на масово клане. Нямаше къде да се избяга. Те бяха безпомощни, сякаш бяха опрели гърбове в стена на задънена улица.

Шумът на съсредоточената стрелба биваше поглъщан от звука на отходните газове на вертолета. Пилотът бе улучен още при първия щурм, който взриви покрива и в кабината се разхвърчаха парчета метал и плексиглас. Летателният апарат се разтресе и рязко се завъртя около оста си. Вторият пилот се преборваше с контролно-измервателните уреди, но те не помръдваха.