Клайв Къслър - Циклопи

— Но защо жена, която може да напише чек за милиони долари, ще подарява евтин фалшификат?

— Реймънд Лебарон си го е бивало по отношение на стила и вкуса. Не може да не е разпознал измамата. По-логично е да си зададем въпроса: защо се е унижил да го носи?

— Значи мислиш, че тя направи театър и излъга за разпознаването на трупа?

— Смелото ми твърдение е, че тя се е подготвила какво да очаква — отвърна Руни. — Ще си позволя да отида дори още по-далеч, готов съм да заложа новия си мерцедес-бенц, че генетичното проследяване, зъболекарският доклад и резултатите от гумените отливки на останките от отпечатъците на пръстите, които направих и изпратих в лабораторията на ФБР, ще докажат, че тя е права. — Той се обърна и погледна трупа. — Това там не е Реймънд Лебарон.

Детектив лейтенант Хари Виктор, главен следовател в областното главно полицейско управление в Дейд, седеше облегнат назад на въртящия се стол и изучаваше няколкото снимки, направени в командния кош на „Проспъртиър“. След няколко минути той повдигна очилата над покритото си с руса коса чело и разтърка очи.

Виктор беше прибран човек; всичките му книжа бяха прилежно картотекирани по азбучен ред и номерирани — единственото ченге в историята на управлението, което с истинско удоволствие пишеше полицейски доклади. Докато повечето мъже гледаха спорт по телевизията през почивните си дни или си почиваха край плувния басейн на някой курорт през отпуската си и четяха детективските романи на Рекс Бърнс, Виктор преглеждаше папките на неразкритите престъпления. Същински твърдоглавец, той предпочиташе да разнищва объркани случаи, отколкото да печели присъди.

Случаят „Проспъртиър“ не приличаше на нито един от случаите, с които се бе сблъсквал през осемнайсетгодишната си служба в полицията. Трима мъртви мъже, паднали от небето в старинен дирижабъл, съвсем не се вместваше в рутинното полицейско разследване. Не съществуваха никакви улики. Трите трупа в моргата не разкриваха никакви следи, които да доведат до мястото, където са се крили мъжете в продължение на седмица и половина.

Той отново сложи очилата си и тъкмо се накани да проучи за пореден път снимките, телефонът върху бюрото му иззвъня. Вдигна замислен слушалката.

— Да?

— Някакъв свидетел иска да ви види, за да даде показания — съобщи администраторката.

— Прати ми го — каза Виктор.

Затвори папката със снимките и я постави върху металното бюро, чиято повърхност беше безупречно чиста, по нея нямаше нищо, освен малка табелка с името му и телефонния апарат. Той държеше слушалката до ухото си, сякаш продължаваше да говори и се извъртя настрани, задържайки поглед през просторната зала на отдела „Убийства“ към вратата, водеща към коридора.

На прага се появи униформена администраторка и посочи по посока на Виктор. Висок мъж й кимна, мина покрай нея и влезе в кабинета. Виктор му посочи стол срещу бюрото и започна да мънка в слушалката еднопосочен разговор, монотонно, като сигнал за свободна телефонна линия. Това беше стар номер при разпит, който му даваше минута време без прекъсване, за да проучи свидетеля или да заподозре и мислено да си състави психологически профил за него. Най-важното беше, че така получаваше възможност да наблюдава някои навици и странни маниери, които можеха да му послужат по-късно.

Мъжът, който седна срещу Виктор, беше около трийсет и седем-осем годишен, висок приблизително метър и осемдесет и осем, тежеше около осемдесет килограма, имаше черна коса, леко чуплива, без нито един бял косъм. Кожата му беше загоряла от целогодишно излагане на слънцето. Вежди — тъмни и малко рунтави, прав, тесен нос, стегнати устни, извити нагоре в краищата във вид на лека, но постоянна усмивка. Светлосиньото спортно яке, широките памучни панталони в сивкавобял цвят и бледожълтото му поло с разкопчана яка издаваха добър вкус към облеклото, непретенциозно и не ултраскъпо, по-скоро купено от „Сакс“, отколкото от лъскавите магазини за мъжка мода. Беше непушач, тъй като не се забелязваше кутия цигари да издува джоба на якето или полото му. Седеше със скръстени ръце, което говореше за спокойствие и безразличие, а самите му ръце бяха тънки, дълги и загрубели от атмосферните условия. Не носеше никакви пръстени или други накити, само един стар водолазен часовник с оранжев циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана.

Мъжът не се вместваше в общата характеристика на свидетелите. Другите, които сядаха на същия стол, скоро започваха да се въртят притеснено. Някои прикриваха нервността си с арогантност, други неспокойно оглеждаха помещението, задържаха поглед в прозорците, в картините на стената, в другите служители, задълбочени в работата си, сменяха положението си, кръстосваха и откръстосваха крака. За първи път, доколкото си спомняше, Виктор се почувства неудобно и в неизгодно положение. Рутинното му поведение беше изместено в друга посока, първоначалните му намерения — бързо осуетени.