Клайв Къслър - Циклопи

— Мога ли да видя документите ви за самоличност, моля?

— Аз съм генерал Пьотър Великов, аташиран съм към съветската военна мисия. Трябва много бързо да стигна до щабквартирата на полковник Колчак. Отдръпнете си и ме пуснете да мина.

Офицерът огледа лицето на Великов и като че ли остана доволен от това, което видя. Изключи фенерчето и махна с ръка на двама от хората си да заемат задната седалка. После заобиколи колата и се настани отпред на мястото до Великов.

— Тъкмо вас чакахме, генерале — каза той със студен, но любезен тон. — Моля да следвате инструкциите ми. Тръгвайте и на следващото кръстовище завийте наляво.

Пит седеше прав, с леко разкрачени крака, хванал с две ръце кормилото. Набръчканото му лице бе издадено напред, докато наблюдаваше как фарът край входа на пристанището се изнизваше болезнено бавно назад. Цялото му съзнание, тялото, нервите му бяха съсредоточени в изтеглянето на кораба възможно най-далече от населения град, преди да бъдат детонирани мунициите.

Цветът на водата се промени от сиво-зелен в изумруденозелен и корабът започна леко да се клатушка, когато започна да пори вълните, прииждащи от морето. „Ейми Бигълоу“ се пълнеше с вода от откъснатите носови плочи, но въпреки това се подчиняваше на кормилото и следваше по петите влекача.

Пит се чувстваше изтощен до болка от главата до петите. Крепеше се благодарение единствено на волята си. Кръвта от порязванията, които получи по време на оръдейната стрелба от фрегатата, се беше втвърдила във вид на тъмночервени резки по лицето му. Изобщо не обръщаше внимание на потта, която прилепваше дрехите по тялото му.

Затвори за миг очи и му се прииска да си е отново в апартамента в хангара, с коктейл от мартини и бомбайски джин, излегнат в гореща вана. Господи, колко е уморен!

Внезапен порив на вятър нахлу през счупените прозорци на командния мостик и той отново отвори очи. Огледа бреговата ивица отляво и отдясно. Платформите с оръдия, скрити покрай пристанището, останаха смълчани. Все още нямаше признаци за приближаването на самолети или патрулни морски съдове. Независимо от битката с военната фрегата, тревога не бе вдигната. Объркването, липсата на проницателност сред кубинските военни сили по охраната работеха в тяхна полза.

Все още спящият град създаваше впечатлението, че се влачи след тях, сякаш беше вързан за кърмата на кораба. Слънцето вече се бе показало и конвоят се виждаше от крайбрежието незащитен от нищо.

Само още няколко минути, няколко минути, повтаряше си Пит.

На Великов му бе наредено да спре на един тих ъгъл близо до Площада на катедралата в старата част на Хавана. После го отведоха в едно порутено здание с мръсни и пукнати прозорци. Минаха покрай стъклени витрини, излагащи избелели постери на филмови звезди от 40-те години, седнали на бара, с погледи, насочени към камерата.

Някогашното заведение, посещавано от заможни американски знаменитости, сега беше напълно запустяло, забравено от всички с изключение на малцина възрастни хора. От едната страна на загубилия блясъка си и занемарен бар седяха четирима души.

Вътрешността беше тъмна и миришеше на дезинфекционни средства и мухъл. Великов не позна домакина, преди да се доближи на няколко крачки от него. После се закова на място и не можеше да повярва на очите си. Изведнъж му се повдигна.

Джеси Лебарон седеше между един непознат дебел мъж и Раул Кастро. Четвъртият гледаше заплашително.

— Добро утро, генерале! — заговори Фидел Кастро. — Радвам се да ви видя сред нас.

До слуха на Пит достигна бръмчене на самолет. Той пусна щурвала и отиде до вратата на крилото на командния мостик.

Два бойни хеликоптера се задаваха от север над бреговата ивица. Погледът му се отмести към пристанищния вход. Сив военен кораб навлизаше през канала с пълна скорост и хвърляше високи носови вълни. Това беше съветски ескадрен миноносец, тънък като молив, чиито предни оръдия бяха насочени към пълзящите беззащитни смъртоносни кораби. Преследването, от което никой нямаше да излезе победител, беше в ход.

Джак излезе на палубата на влекача и погледна към разрушения команден мостик на „Ейми Бигълоу“. Почуди се, че там все още има оцелял, който дори управлява кормилото. Той сви длан като фуния пред ухото си и в отговор видя ръка да му маха в знак, че жестът му е разбран. В този момент един моряк забърза към кърмата на товарния кораб и направи същия жест на намиращия се на „Озеро Зайсан“ Моу. След това Джак се прибра отново вътре и включи радиото.