Клайв Къслър - Съкровище

— Не те чувам.

— Обърни, случило се е нещо.

Хоскинс кимна разбиращо и отново се съсредоточи върху местността пред тях. Това моментно невнимание щеше да им струва скъпо. Той твърде късно забеляза една от браздите, издълбана от колесниците, когато се намираше почти върху нея.

Снегоходът прелетя над двуметровия отвор в леда и се понесе във въздуха. Под тежестта на двамата мъже предницата му се наклони надолу и той се блъсна в отсрещната стена с рязък пукот като изстрел от пистолет. За тяхно щастие, те се прекатуриха през ръба и паднаха върху леда. Телата им се запремятаха лудешки, като че бяха натъпкани с вата кукли, хвърлени върху излъскан с восък под.

След половин минута Греъм, със сковани като на деветдесетгодишен старец движения, се надигна на ръце и колене. Той приседна замаян, без напълно да разбира по какъв начин се беше озовал тук. Дочу някакъв странен, съскащ звук и се огледа.

Хоскинс седеше превит надве от болка, притиснал здраво ръце към слабините си. Той си поемаше въздух и го издишваше през стиснати зъби, като се поклащаше напред-назад.

Греъм свали горната си ръкавица и леко докосна носа си. Нямаше усещането, че е счупен, но кръвта, която течеше от ноздрите му, го караше да диша през уста. Разкърши се и разбра, че всичките му стави са подвижни и крайниците му са по местата си. Това не го учуди много, тъй като дрехите му бяха дебело подплатени. Той допълзя до Хоскинс, чието измъчено съскане се беше превърнало в низ от жални стонове.

— Какво стана? — попита Греъм и в същия момент съжали, че е задал такъв глупав въпрос.

— Попаднахме в браздата, която самолетът е издълбал в леда — успя да отговори Хоскинс между стоновете. — Господи, мисля, че съм скопен.

— Дай да погледна. — Греъм отмести ръцете му и разкопча ципа на работния му комбинезон. Той извади фенерче от джоба си и натисна бутона. Не можа да потисне усмивката си. — На жена ти ще й трябва друго извинение да те зареже. Няма и следа от кръв. Нищо не застрашава половия ти живот.

— Къде е Лили… и Гронквист? — на пресекулки попита Хоскинс.

— На около двеста метра зад нас. Трябва да заобиколим пукнатината в леда и да видим какво става с тях.

Хоскинс мъчително се изправи на крака и закуцука към края на пукнатината. За негова изненада фарът на снегохода все още светеше. На мъждивата му светлина се открояваха мехурчета, които се издигаха от дъното на фиорда и трябваше да изминат шест метра, за да изплуват на повърхността. Греъм приближи и погледна надолу. После двамата се спогледаха.

— Не ни бива за спасители — унило заяви Хоскинс. — По-добре да си гледаме археологията…

— Тихо! — внезапно го прекъсна Греъм. Той сложи ръце зад ушите си, за да може да чува по-добре и започна да се върти от една страна на друга като радиолокаторен отражател. След това спря и посочи развълнувано към проблясващите в далечината светлини. — По дяволите! — извика той. — Откъм фиорда идва хеликоптер.

Лили ту потъваше, ту отново се връщаше и действителността.

Тя не можеше да си обясни защо за нея ставаше все по-трудно да мисли нормално. Повдигна глава и се огледа за Гронквист. Той лежеше неподвижен на няколко метра от нея. Тя извика, опитвайки се отчаяно да получи отговор, но той продължаваше да лежи като мъртъв. Лили се отказа и постепенно изпадна в полудрямка. Краката й престанаха да усещат и станаха съвсем безчувствени. Едва когато започна да трепери, тя осъзна, че се намира в състояние на лек шок.

Лили беше сигурна, че Греъм и Хоскинс ще се върнат всеки момент, но скоро моментите прераснаха в минути, а те не се появяваха. Тя усещаше огромна умора и с облекчение се канеше да заспи, когато над главата си дочу странно тракане, което се приближаваше. После ярка светлина проряза тъмното небе и я заслепи. Внезапно се изви силен вятър, който увлече нападалите върху леда снежинки и те затанцуваха около нея. Тракането отслабна и към нея, озарена от светлината, се запъти неясна фигура.

Фигурата се превърна в мъж с дебела кожена парка, който моментално прецени положението, хвана здраво снегохода, повдигна го от краката й и го изправи в нормално положение.

Той я заобиколи и застана така, че светлината падаше върху лицето му. Очите на Лили все още не можеха да фокусират както трябва, но това, в което се взираха, бяха чифт озарени от пламъчета зелени очи, които накараха дъхът й да секне. В тях проблясваше смесица от сила, нежност и искрена загриженост. Те се присвиха леко, когато той разбра, че това беше жена. Замаяното й съзнание се чудеше откъде ли е дошъл.