Клайв Къслър - Съкровище

Лили не се сети да каже нищо друго освен:

— О, колко се радвам да ви видя.

— Казвам се Дърк Пит — отговори й топъл глас. — Ако не сте заета, защо утре не вечеряте с мен?

Лили погледна към Пит, като се опитваше да разбере що за човек е той, без да е сигурна, че е чула добре това, което бе ще казал.

— Може би няма да съм в състояние да дойда.

Той отметна качулката на парката си и прокара ръце нагоре-надолу по краката й. После стисна леко глезените й.

— Няма видими счупвания или отоци — заяви с облекчение той. — Изпитвате ли болка?

— Измръзнала съм твърде много, за да чувствам болка.

Пит донесе две одеяла, които бяха паднали от шейната и я зави.

— Вие не сте от самолета. Как се озовахте тук?

— Аз съм член на археологически екип, който извършва разкопки в древно ескимоско селище. Чухме самолета, който летеше над фиорда и успяхме да излезем навреме, за да видим как кацна на леда. Бяхме се запътили към мястото на катастрофата с одеяла и медикаменти, когато… — Думите на Лили започнаха да заглъхват и тя безсилно махна с ръка към преобърнатата шейна.

— Бяхме?

На светлината на хеликоптера Пит огледа снега, който покриваше леда и бързо разбра какво се беше случило: правата следа от снегохода, резкият завой край откъснатото самолетно крило, дълбоките дири, които бяха оставили плъзгачите на неуправляемата шейна — едва тогава забеляза другата човешка фигура, която лежеше на около десет метра отвъд крилото.

— Почакайте!

Пит приближи и коленичи до Гронквист. Дишането на огромния археолог беше равномерно. Пит набързо го прегледа.

Лили го наблюдава в продължение на няколко секунди, а после тревожно попита:

— Мъртъв ли е?

— Не бих казал. Ударил се е доста лошо по челото. Най-вероятно е контузен. Възможно е и счупване, но се съмнявам. Главата му прилича на врата на банков трезор.

Като крачеше с мъка, към тях приближи Греъм, следван от накуцващия Хоскинс. Двамата приличаха на снежни човеци. Комбинезоните им бяха оваляни в сняг. От дъха им по маските им за лице се беше образувал лед. Греъм повдигна маската си, като откри окървавеното си лице и учудено изгледа Пит, а после мрачно се усмихна.

— Добре дошъл, страннико. Идваш точно навреме.

Никой от хората в хеликоптера не беше забелязал останалите двама члена на археологическата експедиция от въздуха и Пит започна да се чуди още колко пострадали се скитат из фиорда.

— Тук има един ранен мъж и една жена — започна направо той. — Те от вашата група ли са?

Усмивката изчезна от лицето на Греъм.

— Какво е станало?

— Паднали са доста лошо.

— Ние също.

— Видяхте ли самолета?

— Видяхме го, като се спускаше, но не можахме да стигнем до него.

Хоскинс заобиколи Греъм и погледна към Лили, а после се озърна наоколо и забеляза Гронквист.

— Зле ли са пострадали?

— Ще зная повече, след като ги видим на рентген.

— Трябва да им помогнем.

— На борда на хеликоптера има лекарски екип…

— Какво, по дяволите, чакаш тогава? — прекъсна го Хоскинс. — Извикай ги тук.

Той понечи да мине край Пит, но Дърк го стисна здраво за ръката и Хоскинс се закова на място, вперил недоумяващ поглед в чифт изпълнени с решителност очи.

— Твоите приятели ще трябва да почакат — заяви твърдо Пит. — Първо ще се погрижим за оцелелите пътници от разбития самолет. На какво разстояние се намира вашият лагер?

— Около километър на юг — покорно отвърна Хоскинс.

— Снегоходът все още е в движение. Двамата с колегата ти закачете шейната и ги откарайте обратно в лагера. Карайте бавно, в случай, че имат някакви вътрешни увреждания. Разполагате ли с радиостанция?

— Да.

— Дръжте я настроена на честота тридесет и две и чакайте — каза Пит. — Ако самолетът е бил пътнически и е бил пълен, доста работа ще ни се отвори.

— Ще чакаме — увери го Греъм.

Пит се наведе над Лили и леко стисна ръката й.

— Не забравяйте за нашата среща — каза той.

После вдигна качулката на парката на главата си, обърна се и се затича към хеликоптера.

Рубин имаше чувството, че от всички страни го притиска огромна тежест, като че ли някаква неумолима сила го тласкаше назад. Предпазният колан и ремъците се бяха впили болезнено в корема и раменете му. Единственото, което видя, когато отвори очи, бяха някакви неясни и призрачни образи. Докато чакаше погледът му да се избистри, той се опита да раздвижи ръцете си, но те изглеждаха приковани на място.