Клайв Къслър - Съкровище

— Май дойде време да си заслужим заплатите, а? — попита той шеговито.

Нищо, изглежда, не беше в състояние да помрачи веселото настроение на доктор Джак Гейл.

— Вече кацаме — отвърна Пит. — Около самолета не се забелязва никакво движение. Няма следи от пожар. Пилотската кабина е затрупана, а тялото е очукано, но цяло.

— Лесни неща няма. — Гейл сви рамене. — Все пак по-добре, отколкото да си имаме работа с обгорели пациенти.

— Това е добрата новина. Лошата е, че в пътническия салон има около метър вода, а не си взехме галошите.

Лицето на Гейл доби сериозен вид.

— Господ да е на помощ на онези ранени, които са се измокрили. Не биха могли да издържат повече от осем минути в тази ледена вода.

— Ако никой от оцелелите не успее да отвори авариен изход, сигурно ще се наложи да режем, за да си проправим път.

— Искрите от инструментите за рязане имат отвратителното свойство да възпламеняват разлятото гориво за реактивни двигатели — обади се лейтенант Корк Саймън, ниският, набит шеф на групата за аварийни ремонти на „Поулър Иксплорър“. Той имаше уверения вид на човек, за когото е малко да се каже, че добре познава работата си. — По-хубаво да влезем през главния вход на пътническия салон. Доктор Гейл ще има нужда от колкото се може повече свободно място за онези от пострадалите, които ще трябва да се изнасят с носилки.

— Съгласен съм — каза Пит. — Но за да се разбие една изкривена от удар херметизирана врата, която се е заклинила в праговете, ще е нужно време. Там вътре хората може би загиват от студ. Първата ни работа е да направим отвор и да вкараме нагнетателния шланг на подгревателния агрегат…

Той млъкна, когато Джордино направи остър завой и снижи хеликоптера над равен участък, на хвърлей място от разбития самолет. Всички бяха обхванати от напрежение. Навън лопатите на носещото витло вдигнаха във въздуха облак от снежинки и ледени частици, и скоро бялата фъртуна обхвана площадката за кацане и я скри от погледите им.

Джордино едва беше успял да приземи хеликоптера и да отнеме газта, когато Пит отвори вратата за товарене, скочи навън в студа и се запъти към останките от катастрофата. Зад него доктор Гейл започна да дава разпореждания за разтоварване, а Корк Саймън и хората му свалиха с лебедката подгревателния агрегат и снегохода на леда.

Като подтичваше и от време на време се подхлъзваше, Пит обиколи тялото на самолета, внимателно избягвайки откритите пукнатини в леда. Въздухът беше пропит с неприятния мирис на реактивно гориво. Той се изкатери по дебелата около метър ледена купчина, която покриваше стъклата на пилотската кабина. Катеренето по хлъзгавата повърхност приличаше на пълзене по омаслена наклонена рампа. Пит се опита да изгребе отвор до кабината, но бързо се отказа — щеше да му е необходим цял час, а може би и повече, за да пробие леда, който се беше слегнал и да проникне вътре.

Той се спусна долу и побягна към крилото. Основната му част беше изкривена и откъртена от монтажните опори, а върхът му сочеше към опашката. То лежеше върху леда, разбито и хлътнало в тялото на самолета, само на една ръка разстояние под редицата от илюминатори. Като използва крилото вместо площадка над водата, Пит коленичи, подпря се на ръцете си и се опита да надзърне вътре. Светлината от хеликоптера се отразяваше в плексигласа и той трябваше да вдигне ръце от двете страни на лицето си, за да избегне заслепяващия блясък.

Отначало не можа да различи никакво движение. Вътре беше тъмно и цареше мъртва тишина.

После съвсем неочаквано от другата страна на илюминатора, на сантиметри само от очите на Пит, изникна някакво странно подобие на лице.

Той неволно отстъпи назад. Внезапната поява на жена с рана от порязване над окото, от която се стичаше кръв и обливаше едната половина от лицето й, разкривено от тънките като паяжина пукнатини, с които стъклото беше осеяно, стресна за момент Пит.

Той бързо се отърси от изненадата си и внимателно разгледа незасегнатата половина на лицето. Високите скули, дългата тъмна коса и тъмнокафявото око подсказваха, че това е една много красива жена, отдаде й дължимото Пит.

Той се наведе към прозореца и извика:

— Можете ли да отворите някой от люковете на аварийните изходи?

Грижливо оформената вежда леко се повдигна, но окото изобщо не трепна.

— Чувате ли ме?

В този момент хората на Саймън запалиха портативния генератор и наоколо стана светло като ден. Няколко прожектора, окачени на стойка, заляха самолета с ослепителна светлина. Те бързо свързаха подгревателния агрегат и Саймън започна да тегли шланга по леда.