Клайв Къслър - Съкровище

Жертвите на смъртта щяха да бъдат повече, ако самолетът пътуваше пълен с пътници. Но дори и при положение, че доста от седалките не бяха заети, той успя да преброи петдесет и трима души.

Пит спря, за да прегледа една стюардеса, която седеше облегната на задната преграда. Главата й беше наклонена напред и русата й коса се беше разпиляла по лицето. Не откри пулс.

Той стигна до отсека, където се намираха тоалетните. На три от тях имаше знак „Свободно“ и той погледна вътре. На четвъртата имаше знак „Заето“ и вратата беше заключена. Вътре сигурно имаше някой, който беше превъртял ключа.

Той почука силно по вратата и каза:

— Разбирате ли ме? Дошъл съм да ви помогна. Моля ви, опитайте се да отключите вратата.

Пит приближи ухо до таблата и си помисли, че чува тихо хлипане от другата страна, последвано от приглушен разговор, като че ли двама души разговаряха шепнешком.

Той повиши глас.

— Дръпнете се. Ще разбия вратата.

Пит вдигна крака си, от който капеше вода и рязко, но отмерено я ритна, така че да счупи ключалката, без да разбие вратата върху онзи, който беше вътре. Петата му удари точно над облата дръжка и езичето изскочи от рамката. Вратата поддаде с около два сантиметра. Той леко я натисна с рамо и тя хлътна навътре.

В тясната задна част на помещението, покачени върху тоалетната чиния, която стърчеше над водата, трепереха сгушени две жени. Те се бяха вкопчили една в друга, за да се крепят. Всъщност тази, която се беше вкопчила, беше униформена стюардеса. В разширените й от тревога очи се четеше страх на гълъбица, попаднала в капан. Тя стоеше изправена върху десния си крак, а левият беше неестествено изпружен встрани. Изкълчено коляно, досети се Пит.

Другата жена се стегна. Погледът, който отправи към Пит, беше пълен с предизвикателство. Пит веднага позна в нея привидението от прозореца. Част от лицето й все още беше покрито със съсирена кръв, но сега и двете очи бяха отворени и в тях се четеше смразяваща омраза. Пит беше изненадан от нейната враждебност.

— Кой сте вие и какво искате? — дрезгаво попита тя с едва доловим акцент.

Глупав въпрос, беше първата мисъл, която мина през ума на Пит, но веднага съобрази, че сприхавото предизвикателство на жената се дължи на шока. Момчешката усмивка, с която й отвърна, беше предназначена да внуши доверие.

— Казвам се Дърк Пит. Член съм на спасителен екип от американския кораб „Поулър Иксплорър“.

— Можете ли да го докажете?

— Съжалявам, оставил съм шофьорската си книжка у дома. — Това граничеше с абсурд. Той опита да подходи по друг начин, облегна се на рамката на вратата и нехайно скръсти ръце. — Моля ви, не се плашете — помъчи се да ги успокои той. — Искам да ви помогна, не да ви причиня зло.

Стори му се, че стюардесата се отпусна за миг, погледът й се смекчи, а крайчетата на устните й се повдигнаха в плаха усмивка. После страхът отново я сграбчи и тя се разрида неудържимо.

— Всички са мъртви, убити!

— Да, знам — тихо каза Пит. Той протегна ръка. — Нека ви отведа на топло, а корабният лекар ще се погрижи за раните ви.

Светлината на прожекторите в предната част на салона засенчваше лицето на Пит и по-силната от двете жени не можеше да прецени що за човек е той.

— Вие може да сте някой от терористите, които сториха всичко това — каза тя, като се опитваше да се владее. — Защо трябва да ви вярваме?

Пит се умори от тази игра на думи. Той пристъпи напред, внимателно повдигна стюардесата и леко я пусна на пътеката. Тя не оказа съпротива, но тялото й беше сковано от страх.

— Просто се отпуснете — каза той. — Мислете си, че сте Скарлет О’Хара, а аз съм Рет Бътлър, който се опитва да ви завърти главата.

— Изобщо не се чувствам като Скарлет. Сигурно изглеждам ужасно.

— Не и за мен — усмихна се Пит. — Какво ще кажете да вечеряме някога заедно?

— Мога ли да доведа и съпруга си?

— Само ако той плати сметката.

Едва тогава тя се успокои и той почувства как изтощеното й тяло с облекчение се отпусна. Ръцете й бавно обгърнаха врата му и тя зарови глава в рамото му. Той спря и се обърна към другата жена. На устните му играеше сърдечна усмивка, а очите му проблясваха на светлината.

— Дръжте се. Веднага се връщам за вас.

За първи път Хала се почувства в безопасност. Едва сега бентът, който удържаше кошмара на страха и я възпираше да повярва, че всичко това се случва с нея, се отприщи.

Потисканите чувства избликнаха на воля и тя се разплака.

Рубин усещаше, че умира. Студът и болката бяха престанали да съществуват. Непознатите гласове и внезапно появилата се светлина не означаваха за него нищо. Те не го засягаха. В обърканото му съзнание те бяха като смътни спомени от някакво далечно място, от отдавна отминало време.