Клайв Къслър - Съкровище

Но Пит не беше още свободен. Имаше една спънка. С тревога в душата си той осъзна, че бе излязъл през прохода, който водеше към кратера. Наклонените му страни се издигаха на още пет метра над него. Толкова близо и същевременно толкова мъчително далеч.

Той впи нокти и започна да се катери по стръмния наклон. Раненият му крак, напълно безполезен сега, се влачеше зад него. Той можеше да стъпва и да се изтласква само с другия.

Холис се бе смълчал. Полковникът нямаше какво повече да казва. Пит знаеше, че експлозията, която той така внимателно бе планирал, щеше да го отнесе със себе си. Умората започна да го залива като огромни носещи се към него вълни, но той упорито впиваше нокти в земята и пълзеше бавно нагоре.

И тогава зад ръба на кратера се показа една тъмна фигура. Огромна мощна ръка се протегна надолу, сграбчи рамото на пуловера на Пит и го измъкна горе на равната земя.

С невероятна на пръв поглед лекота, Джордино хвърли Пит в отворената каросерия на джипа, скочи зад волана и натисна педала на газта до краен предел.

Те едва бяха изминали петдесет метра, когато Холис натисна бутона на взривателя. С чудовищен рев ултракъсовълновият радиосигнал взриви двестате килограма нитроглицеринов гел С-6 в дълбините на хълма.

За един кратък миг изглеждаше като че ли от недрата на земята щеше да изригне истински вулкан. Хълмът бе разтърсен от ужасен тътен. Огромната маса от последователи на Топилцин бяха хвърлени на земята със зяпнали от ужас уста. Сътресението бе изсмукало въздуха от дробовете им като с вакуум.

След това целият връх на хълма Гонгора се вдигна на близо десет метра във въздуха, остана там в нощта, сякаш хванат от нечия гигантска ръка, след което се срути и раздроби на хиляди късчета. Над него остана да се носи на талази огромен облак прах като призрачен надгробен камък.

5 ноември 1991 година

Рома, щата Тексас

Пет дни по-късно, няколко минути след полунощ, президентският хеликоптер кацна на една малка писта на няколко мили от Рома. Президентът бе придружен от сенатор Пит и Джулиъс Шилър. Веднага щом перките спряха да се въртят и увиснаха неподвижно надолу, адмирал Сандекър се приближи до вратата и ги поздрави.

— Радвам се да те видя, адмирале — каза с приятен глас президентът. — Поздравления за великолепно свършената работа. Макар че, трябва да призная, не мислех, че НЮМА ще се справи.

— Благодаря ви, господин президент — отвърна Сандекър с обичайното си самоуверено изражение. — Ние всички сме благодарни, че вие имахте достатъчно доверие в лудия ни план и му дадохте зелена светлина.

— Страхотен удар, един наистина страхотен удар. — Президентът се обърна и погледна сенатор Пит. — Но трябва да благодарите на сенатора за моята поддръжка. Той може да бъде много убедителен.

След няколко думи между Сандекър и Шилър, всички се качиха по една малка стълба и влязоха през една замаскирана врата в каросерията на огромен тежкотоварен камион с десет колела.

Двама агенти от охраната на президента, облечени в работни дрехи, се качиха в кабината при шофьора. Други четирима се натовариха на един стар и очукан джип „Додж“, който бе паркиран отзад.

Външността на камиона бе прашна и занемарена. Боята бе стара и се лющеше. Но вътрешността на каросерията, с размери четири и половина на два и половина метра, бе превърната в стая, в която имаше малка кухня с бар, както и шест големи кресла. Отстрани горната част на каросерията бе удължена с дъски, а отгоре бе насипан двусантиметров слой чакъл, с който дегизировката ставаше пълна.

Вратата на каросерията се затвори и те се настаниха в удобните кресла, които бяха завинтени към пода. Накрая затегнаха коланите си.

— Извинявам се за неудобния превоз — каза Сандекър. — Но не можем да си позволим да издадем присъствието си тук с хеликоптери, които кацат и излитат от площадката.

— За първи път се возя в камион за чакъл — пошегува се президентът. — Окачването им не може да се сравнява с лимузините „Линкълн“ на Белия дом.

— Преустроили сме шест от тези камиони в транспортни средства за прикритие — обясни Сандекър.

— Удачен избор — засмя се сенаторът, като почука с кокалчетата на пръстите си по металната стена. — Те са пристигнали бронирани.

Усмивката по лицето на президента угасна и той стана сериозен.

— Тайната запазена ли е? — попита той.

Сандекър кимна.

— Не съм видял нищо от наша страна, което да говори обратното.