Клайв Къслър - Съкровище

— Бяхте ли на Санта Инес?

— Да, Сюлейман Азис и аз избягахме заедно в Египет.

Тъмните вежди на Пит се събраха. Никога не бе предполагал, че Амар може да оцелее след престрелката. Господи, как бързо тече времето. Ибн можеше да го застреля, без да продума, но Пит знаеше, че арабинът си играеше с него. Залпът от петдесет сачми щеше да дойде по средата на някое изречение.

Нямаше смисъл да протака нещата повече. Пит погледна към Ибн и измери разстоянието между тях, като преценяваше в коя посока да отскочи. С леко небрежно движение той премести щита пред тялото си.

Капестер уви част от робата си около кървящата си отрязана ръка, като стенеше от усилващата се болка. След това вдигна подгизналия от кръв плат пред лицето на Ибн.

— Хвани го! — извика той. — Виж какво ми направи. Застреляй го!

— Кой си ти? — попита с леден глас Ибн, като не сваляше очи от Пит.

— Аз съм Топилцин.

— Истинското му име е Робърт Капестер — каза Пит. — Той е един колосален измамник.

Топилцин запълзя към Ибн и седна в краката на арабина.

— Не го слушай — молеше го Капестер. — Той е обикновен престъпник.

За първи път Ибн се усмихна.

— Едва ли. Проучих досието на мистър Пит. Той в нищо не е обикновен.

Така е малко по-добре, помисли си Пит. За момент Топилцин бе отвлякъл вниманието на Ибн. Той леко започна да се премества встрани, като при всяко движение изминаваше не повече от няколко сантиметра. Целта му бе да заеме такава позиция, при която Топилцин да бъде между него и Ибн.

— Къде е Амар? — рязко попита Пит.

— Той е мъртъв — отвърна Ибн. Усмивката му бе бързо изместена от ярост, която опъна чертите на лицето му. — Той умря, след като уби онова прасе Ахмад Язид.

Думите му избухнаха като бомба и зашеметиха Капестер. Втренченият му поглед машинално се обърна към тялото на брат му в ковчега.

— Значи това е бил човекът, нает от брат ми да отвлече кораба — с дрезгав и грачещ глас произнесе Капестер.

С усилие на волята си Пит успя да спре думите „Нали ти казах?“, които бяха на върха на езика му и се премести още един сантиметър.

В очите на Ибн се появи недоумение.

— Ахмад Язид е бил ваш брат?

— Да, и си приличат като две капки вода — каза Пит. — Би ли разпознал Язид, ако го видеше?

— Разбира се. Ликът му е толкова познат, колкото този на аятолах Хомейни или Ясер Арафат.

Пит трескаво прехвърляше през ума си новото развитие на нещата, като търсеше да извлече предимство от оскъдните шансове, които съдбата му бе подхвърлила на пътя. Всичко зависеше от това до каква степен той можеше да разгадае мислите на Ибн и да предугади каква ще бъде реакцията на убиеца, когато види Язид.

— Тогава погледни добре вътре в ковчега.

— Избий от главата си мисълта, че можеш да направиш някакво движение, мистър Пит — каза Ибн.

Той се затътри към ковчега, като не изпускаше Пит от осторожния си поглед. Когато десният му хълбок докосна дръжката за носене, той спря и хвърли един бърз поглед вътре, след което отново погледна набелязаната си жертва.

Пит не бе мръднал и милиметър.

Всичко зависеше от неочакваността. Пит бе заложил на класическия номер с двойното поглеждане. Той разчиташе, че първият бегъл поглед на Ибн вътре в ковчега ще доведе до забавена реакция, последвана от втори по-дълъг поглед. И Ибн постъпи точно така.

Камионът, в който се помещаваше командния център на Силите за специални операции, бе паркиран на половин километър западно от изкопа. Вътре в него бяха Холис, адмирал Сандекър, Лили и Джордино. Всички те бяха приковали вниманието си в един телевизионен монитор, който показваше драмата, която се развиваше под хълма Гонгора.

Лили стоеше неподвижно, пребледняла като платно, докато Сандекър и Джордино не ги свърташе на едно място и те се щураха в отчаяние, подобно на двойка тигри в зоопарк, чийто поднос с прясно месо е бил поставен близо до клетката им, но извън обсега на техните лапи.

Холис крачеше насам-натам в малкото помещение, нервно сграбчил в едната си ръка малък УКВ предавател, с който се задействаше детонацията на зарядите, докато в другата държеше телефонна слушалка.

Той крещеше на един от помощниците на генерал Чандлър.

— Ще взривя, как не! Нищо няма да направя, докато тълпата не е навлязла в опасната зона.

— Те са се приближили твърде близо сега — помощникът, полковник, го контрира.

— Още тридесет секунди! — отряза Холис — Не по-рано.

— Генерал Чандлър иска този хълм да бъде взривен сега! — настоя полковникът, като започна да повишава глас. — Това е заповед, която идва от президента.