Клайв Къслър - Съкровище

След това обективите на камерите уловиха група от три, последвани от още пет, наредени в неравна линия от югоизток към северозапад.

Найт се обърна към Пит.

— Ти си специалист по корабокрушенията. Как си обясняваш това?

Цели десет секунди минаха преди Пит да отговори. Когато най-накрая го стори, гласът му прозвуча глухо, като на човек, който говореше от съседния отсек.

— Мисля, че те водят към древно корабокрушение, мястото на което, според всички учебници по история, не би трябвало да е тук.

Рубин беше готов да продаде душата си, за да отхвърли този непосилен товар от плещите си, да свали хлъзгавите си от пот ръце от щурвала, да затвори очи и да приеме смъртта. Чувството му за дълг към екипажа на самолета и пътниците обаче не му позволяваше да стори това.

Никога, дори и в най-страшните си кошмари, той не се беше виждал в такова невероятно затруднение. Едно погрешно движение, малка грешка в преценката му и за петдесет души морските дълбини щяха да се превърнат в никому неизвестен гроб. Не е честно, крещеше отново и отново на ум той. Не е честно.

Навигационните уреди не функционираха. Комуникационното оборудване мълчеше. Нито един от пътниците не беше управлявал през живота си летателен апарат, дори и малък самолет. Той беше загубил всякаква ориентация и се чувстваше съвсем безпомощен. Необяснимо за него, стрелките на разходомерите за гориво трепкаха в сектора „Празно“. Умът му отказваше да възприеме целия този хаос.

Къде беше пилотът? Какво беше причинило смъртта на втория пилот и бордовия инженер? Кой стоеше зад тази чудовищна лудост? Главата му гъмжеше от въпроси, на които не беше в състояние да отговори.

Единствената утеха на Рубин беше, че не е сам. Заедно с него в пилотската кабина се намираше още един човек.

Едуардо Ибара, член на мексиканската делегация, беше служил някога като механик във военновъздушните сили на своята страна. Бяха изминали тридесет години, откакто за последен път беше работил с гаечен ключ по витлов самолет, но беше започнал да си припомня едно-друго от старите умения, докато седеше в креслото на втория пилот, поел управлението на ръчната газ и разчиташе показанията на приборите за Рубин.

Лицето на Ибара беше кръгло и загоряло, косата му гъста и черна, посребрена тук-там. Раздалечените му кафяви очи бяха безизразни. В своя костюм с жилетка той изглеждаше не на място в пилотската кабина. Беше странно, че по челото му не бяха избили капчици пот, нито пък беше разхлабил вратовръзката си или свалил сакото си.

Той посочи нагоре към небето, което се виждаше през прозореца.

— Доколкото мога да преценя по звездите, бих казал, че летим към Северния полюс.

— Ако питаш мен, летим на изток, над Русия — мрачно заяви Рубин. — Нямам ни най-малка представа за посоката.

— Това, което остана зад нас, беше остров.

— Как мислиш, дали не беше Гренландия?

Ибара поклати глава.

— През последните няколко часа летяхме над вода. Ако беше Гренландия, щяхме все още да се намираме над вечните ледове. Мисля, че прелетяхме над Исландия.

— Господи, от колко време летим на север?

— Никой не може да каже кога пилотът се е отклонил от курса Лондон-Ню Йорк.

Към болезненото объркване на Рубин се прибави ново опасение. Нещастията се трупаха едно след друго. От едно на хиляда шансът да оцелеят бързо се беше смалил на едно на милион.

— Ще се опитам да направя завой на деветдесет градуса на ляво.

— Нямаме друг избор — мрачно се съгласи Ибара.

— Ако се разбием на сушата, може някой да оцелее. А и за опитен пилот ще бъде почти невъзможно да извърши успешно приводняване в открито море на тъмно. Дори и ако по някакво чудо успеем да кацнем във водата без да се разбием, нито един човек, облечен в обикновени дрехи, не бе могъл да издържи повече от няколко минути в ледените води на морето.

— Може би вече е твърде късно. — Представителят на Мексико в ООН кимна към командното табло. Всички предупредителни лампички за гориво светеха на червено. — Боя се, че времето ни във въздуха е на привършване.

Рубин впери невярващ поглед в контролните прибори. Той нямаше откъде да знае, че боингът, който летеше със скорост триста и седемдесет километра в час на хиляда и петстотин метра височина, изразходваше същото количество гориво, както и ако летеше със скорост деветстотин двадесет и пет километра в час на десет хиляди и петстотин метра височина.

— Добре, ще се насочим на запад докато горивото свърши и самолетът падне.