Клайв Къслър - Съкровище

Ибн се извърна и слезе от мястото си зад волана, отвори задната врата и помогна на Амар да излезе. Поведе го нагоре по алеята и го обърна с лице към портала, който се охраняваше от въоръжените до зъби пазачи.

— Порталът е на пет метра пред теб — колебливо заговори Ибн, като едва сдържаше вълнението в гласа си. Той нежно прегърна Амар. — Сбогом, Сюлейман Азис. Ще ми липсваш.

— Изпълни обещанието си, мой верни приятелю, и ние ще се срещнем отново в градините на Аллах.

Ибн се обърна бързо и закрачи обратно към колата. Амар остана неподвижен, докато и последният шум от колата не заглъхна в далечината. След това той се приближи до портала.

— Спри на място, слепецо — заповяда пазачът.

— Дошъл съм на гости на моя племенник, Ахмад Язид — каза Амар.

Пазачът кимна на колегата си. Той изчезна в един малък офис и се върна с малка папка в ръка, която съдържаше двадесетина имена.

— Чичо, казваш. Името ти?

Амар изпитваше удоволствие от последното си превъплъщение в друга личност. Той бе събрал един свой стар дълг от един полковник в Министерството на отбраната на Абу Хамид и бе получил списъка с имената на тези, които имаха право да посещават вилата на Язид. Той избра един човек, с който те не можеха да влязат незабавно във връзка.

— Мустафа Махфуз.

— Името ти е в списъка, добре. Представи документите си за самоличност.

Пазачът разгледа фалшифицираните документи на Амар и напразно се опита да сравни снимката с лицето му, скрито под дебели превръзки.

— Какво се е случило с лицето ти?

— Бомбата в колата, която експлодира на базара в Ал Мансура. Бях ранен от летящи отломки.

— Твърде лошо — каза неискрено пазачът. — Можеш да обвиниш племенника си за това. Бомбата бе взривена от негови последователи.

Пазачът махна с ръка към подчинения си.

— Ако мине през металния детектор, заведи го до къщата.

Амар вдигна ръце като за обиск.

— Не е необходимо да те претърсваме, Махфуз. Ако носиш оръжие, машината ще го открие.

Металният детектор не откри нищо и не даде звуков сигнал.

Ето я и входната врата, злорадстваше Амар, докато пазачът от египетските сили за сигурност го водеше нагоре по стъпалата към нея. Този път не се наложи да се прокрадва през странични входове. Така му се искаше да може да види изражението на Язид, когато двамата се срещнеха.

Той бе въведен, както схвана от кънтящите стъпки на ботушите на пазача, в едно голямо преддверие. Помогнаха му да седне на една каменна пейка.

— Чакай тук.

Амар дочу как пазачът, преди да се върне обратно към портала, изломоти нещо неразбрано на някого. Той бе оставен сам в тишината за няколко минути, след това дочу приближаващи се стъпки, последвани от презрителен глас.

— Вие сте Мустафа Махфуз?

Амар моментално разпозна гласа.

— Да — отвърна небрежно той, — аз познавам ли ви?

— Не сме се срещали. Аз съм Халид Фавзи и оглавявам революционния съвет на Ахмад.

— Чувал съм хубави работи за вас.

Наглият глупак, помисли си Амар. Сега няма да може да ме познае под дебелите превръзки, нито по дрезгавия ми стържещ глас.

— Наистина е чест да се срещна с вас.

— Да вървим — каза Фавзи, като хвана Амар за ръката. — Ще ви заведа при Ахмад. Той смяташе, че още не сте се върнал от Дамаск, където ви бе изпратил на специална мисия. Струва ми се, че той не знае за това, че сте пострадали.

— Резултат от опит за убийство преди три дни — изкусно излъга Амар. — Едва тази сутрин излязох от болницата и долетях директно тук, за да информирам лично Ахмад.

— Ахмад ще остане доволен, като чуе за вашата лоялност. Той ще бъде също така много опечален от вашите рани. За нещастие, не сте избрали подходящ час за посещението си.

— Не мога да се срещна с него?

— Той е на молитва — отвърна кратко Фавзи.

Въпреки болката си, Амар едва се сдържа да не се изсмее. Той постепенно започна да чувства нечие друго присъствие в стаята.

— Много е важно той да ме приеме.

— Можете да говорите свободно с мен, Мустафа Махфуз. — Името бе произнесено със силен сарказъм. — Аз ще му предам вашето съобщение.

— Кажете на Ахмад, че се отнася за неговия съюзник.

— Кой? — попита Фавзи. — Какъв съюзник?

— Топилцин.

Името като че ли остана да виси във въздуха безкрайно дълго. Тишината стана напрегната. И тогава тя бе нарушена от друг глас.

— Трябваше да останеш и да умреш на острова, Сюлейман Азис — каза Ахмад Язид със заплашителен тон.

Самообладанието на Амар не го напусна. Той бе успял да запази целия си гений и да съхрани сетните си сили, за да посрещне този момент. Не смяташе просто да стои и да чака смъртта. Той щеше да пристъпи напред и да я прегърне. Не можеше да си представи, че ще трябва да изживее живота си обезобразен и в пълен мрак. Единственото избавление за него бе отмъщението.