Клайв Къслър - Съкровище

Не получи никакъв отговор.

Опита да се свърже още три пъти, но слушалката остана безмълвна. Остана така още няколко минути, без да знае какво да прави, като се чудеше защо пилотската кабина не отговаря. За дванадесет години работа на самолети това му се случваше за първи път.

Той все още се опитваше да намери отговор на тази загадка, когато стюардесата се втурна при него и каза нещо. От начало не й обърна внимание, но настойчивостта в тона й го накара да се заслуша.

— Какво… какво каза?

— Летим над суша.

— Суша?

— Точно под нас — каза тя, а в очите й се четеше объркване. — Един от пътниците ми обърна внимание на това.

Рубин недоверчиво поклати глава.

— Невъзможно. Трябва да сме над океана. Вероятно е видял светлини от риболовни кораби. Командирът спомена, че можем да ги забележим, когато се снижим, за да извършим метеорологичното проучване.

— Виж сам — умолително каза тя. — Приближаваме много бързо към земята. Мисля, че се приземяваме.

Той пристъпи към илюминатора на кухнята и погледна надолу. Вместо тъмните води на Атлантика там се мержелееше нещо бяло. На не повече от двеста и четиридесет метра под самолета се простираше огромно ледено поле. То беше толкова близо, че ледените кристалчета отразяваха кратките припламвания на навигационните светлини. Той се вцепени. Не можеше да разбере какво става и с всички сили се опитваше да си обясни това, за което очите му казваха, че е истина.

Ако това беше аварийно кацане, защо командирът не беше предупредил екипа, който обслужваше пътническия салон? Светлинните надписи „Затегнете коланите“ и „Пушенето забранено“ не бяха включени.

Повечето пътници, служители на ООН, бяха будни. Те четяха или бяха увлечени в разговор. Само Хала Камил спеше дълбоко. Няколко представители на Мексико, които се връщаха от икономическа мисия в седалището на Световната банка, се бяха скупчили около една маса в задната част на салона. Директорът, който оглавяваше отдела за чуждестранно финансиране — Мигел Салазар — говореше нещо полугласно. Тонът му беше мрачен и унил. Около масата витаеше атмосфера на поражение. Мексико беше претърпяло катастрофален икономически срив и се намираше в състояние на технически банкрут, а отникъде не можеше да очаква парична помощ.

Страх обзе Рубин и думите сами излетяха от устата му:

— Какво, по дяволите, става?

Стюардесата беше не по-малко уплашена от него. Лицето й пребледня, а очите й се разшириха.

— Не трябва ли да започнем аварийните процедури?

— Не тревожи пътниците. Поне засега. Нека първо се посъветвам с командира.

— Имаме ли време?

— Не знам.

Като се опитваше да надвие страха си, Рубин се запъти бързо, почти подтичвайки, към пилотската кабина, мъчейки се да отклони вниманието на пътниците от забързаната си походка с престорена отегчена прозявка. Той дръпна след себе си завесата, която отделяше коридора за качване от пътническия салон. След това опита да отвори вратата. Тя беше заключена.

Трескаво почука с ръка по вратата. Отвътре никой не отговори. Той се втренчи онемял в тънката преграда, която препречваше пътя към пилотската кабина. Умът му не можеше да повярва на това, което ставаше. И тогава в пристъп на отчаяние, той замахна с крак и ритна вратата.

Тънкият дървен панел беше направен да се отваря навън, но ударът го разби върху вътрешната преграда. Рубин прекрачи прага и обходи с поглед тясната кабина.

Неверие, объркване, страх, ужас — тези чувства се вихреха в съзнанието му като отприщена през разкъсан бент водна лавина.

Хартли се беше свлякъл върху таблото пред себе си, Осуалд беше проснат по гръб на пода, вперил невиждащи очи в тавана на кабината. Лемке беше изчезнал.

Рубин се препъна в тялото на Осуалд, приведе се над креслото на пилота и обхванат от ужас се взря през стъклото пред себе си.

Пред носа на самолета, на по-малко от петнадесет километра, се издигаше високият връх на ледника Хофсйокул. Мъждивата светлина на северното сияние открояваше огромната ледена маса и оцветяваше неравната й повърхност в призрачни сиви и зелени оттенъци.

Тласкан от отчаяние и паника, стюардът се хвърли в креслото на пилота и като стисна с всички сили щурвала, го дръпна към себе си.

Не се случи нищо.

Щурвалът изобщо не поддаде и все пак, за негово учудване, висотомерът показа бавно, но равномерно увеличаване на височината. Той го дръпна отново, този път по-силно. Щурвалът леко се отмести. Рубин беше поразен от неотслабващото съпротивление.