Клайв Къслър - Съкровище

Тук са живели праисторически хора, размишляваше тя. Те не са познавали нито бронза, нито желязото.

Лили се опита да запази спокойствие, но постепенно я завладя чувство на удивление. Замени го вълнение, последвано от нетърпение. Тя забрави онази характерна за археолозите предпазливост, към която те така строго се придържаха.

Лили трескаво започна да стърже и разкопава втвърдената почва. На всеки няколко минути спираше и старателно отстраняваше изстърганата пръст с малка четчица за рисуване.

Най-сетне предметът напълно се показа. Тя се наведе, за да го разгледа отблизо. Пред изпълнените й с благоговение очи той хвърляше жълти отблясъци на ярката бяла светлина на колмановия фенер.

Лили беше изкопала златна монета.

Много стара, ако се съдеше по вида на изтритите й ръбове. От едната страна имаше малка дупчица и парче прогнил кожен ремък, което предполагаше, че някога е била използвана като медальон или личен амулет.

Тя се отдръпна назад и пое дълбоко дъх, сякаш се боеше да протегне ръка и да я докосне.

Пет минути по-късно Лили все още стоеше коленичила на същото място, а умът й се опитваше да намери някакво обяснение, когато вратата на заслона рязко се отвори и придружен от облак снежинки, вътре влезе един мъж с огромен корем, черни бакенбарди и добродушно лице. При всеки дъх от устата му излизаха облаци пара. На места по веждите и брадата му се беше образувал лед, който го правеше да изглежда като някакво замръзнало чудовище от научнофантастичен филм, докато лицето му не се озари от усмивка, която разкри едрите му зъби.

Това беше доктор Хайрам Гронквист, главният археолог на четиричленната експедиция.

— Извинявай, че те прекъсвам, Лили — заяви той с мекия си плътен глас, — но ти прекаляваш. Почини си. Върни се в бараката, стопли се и ми позволи да ти налея чаша хубав, силен коняк.

— Хайрам — каза Лили, като с всички сили се мъчеше да надвие вълнението в гласа си, — искам да видиш нещо.

Гронквист се приближи и коленичи до нея.

— Какво си открила?

— Виж сам.

Гронквист затършува из парката си, извади очилата си за четене и ги сложи на зачервения си нос. Наведе се над монетата, докато лицето му беше само на сантиметри от нея и започна внимателно да я оглежда отвсякъде. След няколко минути погледна към Лили. В очите му блестяха весели пламъчета.

— Да ме преметнете ли се опитвате, млада госпожице?

Лили го изгледа строго, след това се отпусна и се разсмя.

— О, господи, ти си мислиш, че нарочно съм я подхвърлила?

— Трябва да признаеш, че това е все едно да откриеш девственица в публичен дом.

— Много умно.

Той приятелски я потупа по коляното.

— Поздравявам те, това е рядка находка.

— Как, според теб, е попаднала тук?

— На хиляди километри околовръст няма разработено златно находище, а монетата определено не е била изсечена от първите заселници. Тяхното ниво на развитие е било само една степен над Каменната ера. Очевидно е дошла от друг източник, в по-късен период.

— Как ще обясниш факта, че я открихме заедно с предмети, произходът на които датирахме между втори и четвърти век от Новата ера?

Гронквист сви рамене.

— Не мога.

— А кое, според теб, е най-вероятното предположение? — попита Лили.

— Първото, което ми идва на ум, е, че монетата е била разменена или изгубена от някой викинг.

— Няма сведения викингите да са стигали с корабите си толкова далеч на север, покрай източния бряг — каза Лили.

— Добре де, може би ескимоси от някоя по-късна епоха са търгували с поселищата на викингите на юг и са използвали това място за лагеруване по време на лов.

— Много добре знаеш, че това не е така, Хайрам. Не разполагаме с нито едно доказателство, че мястото е било населено след четвърти век от Новата ера.

Гронквист изгледа Лили укорително.

— Ти никога не отстъпваш, а? Та на монетата няма дори дата.

— Майк Греъм е експерт по древни монети. Една от неговите специалности е да определя възрастта на обекти край Средиземно море. Може би той ще успее да ни каже нещо повече за нея.

— Нищо няма да ни струва, ако го помолим за преценка — съгласи се Гронквист. — Ела. Майк ще я разгледа, докато пийнем коняка.

Лили надяна дебелите си, подплатени с кожа ръкавици, оправи качулката на парката и загаси фенера. Гронквист включи джобно фенерче, отвори вратата и й направи път да мине. Тя излезе навън, във вкочаняващия студ. Вятърът стенеше като призрак в гробище. Студеният въздух щипеше бузите й и тя потръпна — реакция, която винаги като че ли я сварваше неподготвена, при все че трябваше отдавна да е свикнала.