Клайв Къслър - Дракон bg

Това сигурно беше, мислеше си Джордън, един от малкото случаи, в които американското разузнаване се беше добрало до чужди промишлени тайни, които биха могли да се окажат доходоносни.

— Жалко — сви рамене Сума. — Искаше ми се да я наема, след като си замина.

— Няма да бъде възможно — откровено заяви Джордън.

Сума довърши супата си и отмести купичката настрана.

— Вие не можете да продължавате да ме държите затворен като най-обикновен престъпник. Аз не съм някой селяк, който сте арестували на улицата. Мисля, че ще бъдете достатъчно разумен, за да ме освободите незабавно.

Това не беше настоятелно искане, а просто завоалирана заплаха от страна на човек, комуто не беше съобщено, че невероятната му власт вече не съществува, защото смъртта му беше оповестена из цяла Япония. След извършването на подобаващи церемонии духът му беше намерил покой в Ясукуни. Сума нямаше представа, че що се отнася до света навън, той вече не съществуваше. Нито пък някой му беше казал за смъртта на Цубой и Йошишу и за разрушаването на центъра „Дракон“. Доколкото му беше известно, колите с бомби от проекта „Кайтен“ все още бяха скрити на сигурно място.

— След това, което се опитахте да извършите — хладно заяви Джордън, — имате щастие, че не сте изправен пред международен съд, за да отговаряте за престъпления срещу човечеството.

— Бог ми дава право да браня Япония.

Джордън имаше чувството, че тихият, властен глас звучи от амвон. По слепоочията му изби червенина.

— Освен че е най-консервативното общество на света, проблемът на Япония по отношение на останалите държави е пълната липса на етика, на принципи за честна игра според западните разбирания, у вашите водещи бизнесмени. Вие и вашите колеги — изпълнителни директори на корпорации — смятате, че можете да се отнасяте с другите народи така, както не бихте позволили на някой друг да се отнася с вас.

Сума надигна чашата си с чай и я пресуши.

— Японското общество е изключително почтено. Нашата преданост има дълбоки корени.

— Разбира се, към вас самите за сметка на други хора, като например граждани на чужди държави.

— Ние не правим разлика между икономическата и обикновената война — любезно отвърна Сума. — За нас развитите промишлени страни представляват просто съперници на едно огромно бойно поле, където не съществуват правила за поведение и търговски договори, на които може да се разчита.

Лудостта, която се промъкваше в смразяващия реализъм на ситуацията, изведнъж започна да се струва абсурдна на Джордън. Той разбра, че е безполезно да се опитва да обори доводите на Сума. Може би този безумец беше прав. В края на краищата, Америка би могла да се разпадне на отделни нации, определени по расов признак. Той отпъди от ума си тази нерадостна мисъл и стана от масата.

— Трябва да си вървя — рязко заяви той.

Сума погледна към него.

— Кога мога да се завърна в Едо Сити?

За миг Джордън го изгледа замислено.

— Утре.

— Това е добре — каза Сума. — Моля, погрижете се един от моите лични самолети да ме чака на летище „Дълес“.

Не му липсва безочие на този човек, помисли си Джордън.

— Ще уредя формалностите чрез вашето посолство.

— Приятен ден, мистър Джордън.

— Приятен ден, мистър Сума. Надявам се, ще ми простите за неудобствата, които бяхте принуден да изтърпите.

Сума присви устни, които заприличаха на тънка заплашителна линия и изгледа косо Джордън през полупритворените си очи.

— Не, мистър Джордън, няма да ви простя. Моля, бъдете уверен, че ще платите скъпо за моето принудително задържане. — После Сума като че ли престана да обръща внимание на Джордън и си наля още една чаша чай.

Когато Джордън мина през бронираната врата, която отделяше салона от дневната, Кърн го очакваше.

— Как беше обядът?

— Храната беше добра, но компанията — отвратителна. А твоят?

— Аз слушах, докато се хранех в кухнята. Натали ми приготви хамбургер.

— Щастливец!

— Какво става с нашия приятел?

— Казах му, че утре ще бъде освободен.

— Чух. Ще си спомни ли, за да си приготви багажа?

Джордън се усмихна.

— Мисълта ще бъде изтрита от съзнанието му по време на разпита довечера.

Кърн бавно кимна.

— Как мислиш, колко време можем да го държим в това състояние?

— Докато научим всичко, което знае, докато разкрием всяка тайна, всеки спомен, запечатан в сивото му вещество.

— Това би могло да отнеме една-две години.

— Е, и какво от това?