Клайв Къслър - Златото на инките

Когато Роджърс се озова на твърда земя, доктор Милър, Шанън и перуанските студенти се отдръпнаха назад. Веднага щом откачи обезопасителния кабел, той видя, че те стояха мрачно със сключени зад врата ръце.

Те бяха шестима, заплашително стиснали в ръце пушки тип 56–1, китайско производство. Шестимата мъже бяха застанали на неравно разстояние един от друг в полукръг около археолозите, дребни, мълчаливи мъже с безизразни лица, облечени във вълнени пончо, със сандали и филцови шапки. Черните им очи се стрелнаха от групата пленници към Роджърс.

За Шанън тези мъже не бяха обикновени планински бандити, които ограбваха храната и вещите на туристите, за да допълнят оскъдните си доходи, като ги продадат на някой пазар. Те сигурно бяха закоравели убийци от „Сендеро Луминосо“ („Сияен път“), маоистка революционна група, тероризираща Перу от 1981 година, избила хиляди невинни жертви, в това число политически лидери, полицаи и войници от армията. Изведнъж я обхвана ужас. Убийците от „Сияен път“ бяха добили печална слава с това, че поставяха експлозиви на жертвите си и ги взривяваха на парчета.

След залавянето на техния основател и водач Абимаел Гузман през септември 1992 година, партизанското движение се беше разпаднало на неорганизирани фракции, чиито жадни за кръв ескадрони на смъртта взривяваха случайни автомобили и извършваха убийства, които носеха на перуанския народ единствено скръб и болка. Партизаните бяха заобиколили пленниците си, готови за действие, вперили в тях изпълнени със садистично очакване очи.

Един от тях, по-възрастен от останалите, с огромни увиснали мустаци, направи знак на Роджърс да се присъедини към другите пленници.

— Има ли още хора там долу? — попита той на английски с едва доловим испански акцент.

Милър се поколеба, преди да отговори и погледна с крайчеца на окото си към Джордино.

Джордино кимна към Роджърс.

— Този човек е последният — рязко и предизвикателно заяви той. — Те двамата с дамата бяха единствените водолази.

Бунтовникът партизанин изгледа Джордино с лишените си от живец, черни като въглени очи. После пристъпи към стръмния склон на жертвения кладенец и като погледна надолу, видя една глава, която се носеше сред зелената слуз.

— Добре — зловещо изрече той. Той вдигна обезопасителния кабел, който се спускаше във водата, измъкна от колана си мачете и го стовари със сръчен замах върху него, като го отряза от макарата. След това по безизразното му лице се изписа мрачна усмивка, той небрежно подържа за момент края на кабела над ръба и го хвърли в понора, от който никой не би могъл да се измъкне.

Пит се чувстваше като глупака във филм на Лаурел и Харди, който крещи да го спасят от удавяне и му хвърлят двата края на въжето. Той вдигна срязания край на комуникационния и обезопасителен кабел и се взря в него с невярващ поглед. Освен че бяха хвърлили върху главата му единственото средство за спасение, той беше загубил връзка с Джордино. Той се носеше по покритата със слуз повърхност в пълно неведение за враждебните събития, които се бяха разиграли горе край понора. Той разкопча ремъците, които пристягаха плътно водолазния шлем към главата му, свали го и погледна с очакване към ръба. Никой не отвърна на погледа му отгоре.

Пит тъкмо се канеше да извика за помощ, когато между варовиковите стени на понора отекна гръмотевичен пукот от стрелба, която продължи цели шестдесет секунди. Акустиката на камъка усили звука и го направи оглушителен. После също тъй внезапно както стрелбата от автоматични оръжия беше нарушила покоя на джунглата, рязкото тракане утихна и се възцари необичайна тишина. Мислите на Пит препускаха в затворен кръг. Да се каже, че беше озадачен, щеше да бъде твърде слабо. Какво ставаше там горе? Кой стреляше и по кого? С всеки изминал момент безпокойството му нарастваше. Той трябваше да се измъкне от тази смъртоносна дупка. Но как? Нямаше нужда от ръководство по алпинизъм, за да разбере, че беше невъзможно да се изкачи по стръмните, деветдесетградусови стени без подходяща екипировка или помощ отгоре.

Джордино никога не би го изоставил, помисли си мрачно той. Никога — освен ако приятелят му не беше ранен или в безсъзнание. Той не си позволи да разсъждава върху немислимата възможност Джордино да е мъртъв. Угнетен и побеснял от отчаянието, което се надигаше в него, Пит изкрещя към небето и гласът му отекна в дълбокия кладенец. Единственият отговор беше гробовна тишина. Ставаше все по-ясно, че щеше да му се наложи да се изкатери сам. Той погледна нагоре към небето. След по-малко от два часа щеше да се стъмни. Ако искаше да се спаси, той трябваше да започне сега. Въпросът, който не му даваше мира, беше дали щяха да изчакат, докато се окажеше беззащитен, като муха върху стъклото на прозорец, преди да го убият? Или пък си мислеха, че все едно беше мъртъв? Той реши да не чака, за да разбере. Единствено заплахата, че ще бъде хвърлен в разтопена лава би могла да го накара да остане в тази гореща, покрита с мръсна пяна вода през нощта.