Клайв Къслър - Нощно издирване

— Аз пък разчитам повече на плътта, отколкото на въображението — каза Пит.

— Понякога въображението се отплаща по-добре — отвърна Льо Ма със замечтан израз. После изведнъж се сепна и завъртя кормилото, за да избегне един леден къс, който се зададе по пътя на яхтата. — Когато стане топло, между юни и септември, се гмуркам поне трийсет пъти към останките от кораба.

— В какво състояние е той?

— Само тук-там се е разпаднал на части. И все пак съвсем не изглежда зле, като си помисли човек, че вече седемдесет и пет години е под водата. Предполагам, че това се дължи на прясната вода от реката, която разводнява солеността от източните морски води. Някои от горните преградни стени са паднали върху горната надстройка, но останалата част на кораба е съвсем запазена.

— На каква дълбочина се намира?

— На около петдесет метра. Доста дълбочко за гмуркане с бутилка под налягане, но се справям. — Льо Ма затвори дроселите и изключи двигателите, оставяйки яхтата да се носи по течението. После се обърна с лице към Пит. — Кажете ми, господин Пит, защо се интересувате от „Емприс“? Защо потърсихте именно мен?

— Търся сведения за един пътник на име Харви Шийлдс, който е потънал с кораба. Казаха ми, че никой не знае повече за „Емприс“ от Жюл льо Ма.

Льо Ма обмисли известно време отговора му, после рече:

— Да, спомням си, че имаше един Харви Шийлдс сред жертвите. Но никой от оцелелите не е споменал нищо за него, когато е описвал потъването. Вероятно той е един от близо седемстотинте, които все още лежат погребани в гниещия корпус.

— Може би са го открили, но не са го разпознали, като онези, които лежат в гробището оттатък Върха на Отеца.

Льо Ма поклати глава.

— Там са предимно пътници от трета класа. А Шийлдс е бил английски дипломат, важен човек. Тялото му е трябвало да бъде разпознато.

Пит остави чашата си настрана.

— В такъв случай моето търсене приключва.

— О, не, господин Пит, не приключва тук.

Пит го погледна, без да продума.

— Там, долу — продължи Льо Ма, кимайки към палубата, — точно под нас лежи „Емприс ъф Айрланд“. — После посочи прозореца на една кабина. — Ей там плава неговият обозначителен знак.

На петнайсет метра от левия борд на яхтата върху ледената река леко се издигаше и спускаше оранжев буй, чието въже бе изпънато през тъмните води надолу към смълчания разбит кораб.

Малко след залез-слънце Пит отби от щатската пътна артерия взетата под наем миникола и навлезе в тесен павиран път, граничещ с река Хъдсън. Отмина крайпътен камък, отбелязващ битка от Американската революция, и се изкуши да спре и да се разтъпче, но реши да не се бави, за да стигне до целта си, преди да се е стъмнило. Живописната река беше красива дори и в чезнещата светлина; крайбрежната ивица, която стигаше до ръба на водата, блестеше под сипещия се сняг на късната зима.

Пит спря да налее бензин на малка бензиностанция край град Коксаки. Продавачът — възрастен мъж с избелял работен комбинезон — седеше в канцеларията, вдигнал крака върху метално столче до печка с дърва. Пит си наля бензин и влезе вътре. Продавачът наклони глава встрани от него, за да види брояча на колонката.

— Май прави точно двайсет долара — рече той.

Пит му подаде пари в брой.

— Колко още има до Уакетшър?

Мъжът присви подозрително очи и огледа Пит като с детектор.

— Уакетшър ли? Че то от години не се казва така. Всъщност селището вече не съществува.

— Призрачно селище в северен Ню Йорк? Да беше в югозападната пустиня, щеше да прозвучи по-вероятно.

— Няма шега, господине. Когато през четирийсет и девета година железопътната линия бе разрушена, Уакетшър западна и с него се свърши. Повечето от сградите бяха подпалени от вандали. Сега там не живее никой, освен неколцина, които правят статуи.

— Останало ли е нещо от железопътната линия? — поинтересува се Пит.

— Почти нищо — отвърна старецът и лицето му прие замислен вид.

— И това е толкова жалко! — додаде след малко и сви рамене. — Е, поне се разминахме с дизеловото гориво, което само щеше да ни усмърдява. Последният влак, който минаваше оттук, се движеше с пара.

— Може би някой ден парата ще се върне отново.

— Аз няма да го доживея. — Продавачът на бензин загледа Пит с нарастващо уважение. — Какво толкова ви интересува една запустяла жп линия?

— Луд съм по влакове — излъга Пит без никакво колебание. Той като че ли почваше да го прави много умело напоследък. — Особен интерес проявявам към класическите влакове. В момента правя справки за „Манхатън лимитид“ от северните линии „Ню Йорк & Квебек“.