Клайв Къслър - Нощно издирване

— Чаша чай? — попита го Льо Ма.

— С удоволствие — усмихна се Пит.

— Чайникът е в камбуза. — Льо Ма държеше отпуснато кормилото и говореше, без да се обръща, вперил поглед право напред. — Ако обичате обслужете се сам, че аз трябва да внимавам зорко за плаващи ледени късове. По това време на годината те са по-нагъсто от мухи върху тор.

Пит си наля от горещия чай, седна на един висок въртящ се стол и се загледа в реката. Льо Ма беше прав. Водата наистина беше отрупана с плаващи ледени късове, големи колкото яхтата.

— Каква беше нощта, когато е потънал „Емприс ъв Айрланд“? — наруши той мълчанието.

— С ясно небе — отговори Льо Ма. — Реката беше спокойна, температурата на водата — няколко градуса над точката на замръзване, никакъв вятър. На места имаше мъгла, нещо обичайно за пролетта, когато топлият южен въздух се слегне над студената река.

— Надежден кораб ли беше „Емприс“?

— Един от най-надеждните. — Гласът на Льо Ма прозвуча сериозно, макар въпросът да му се стори наивен. — Бил е строен по най-високите стандарти за времето си по поръчка на притежателите му — „Канадската тихоокеанска железопътна линия“. Той и още един кораб от аналогичен клас — „Емприс ъф Бритън“ — бяха красиви лайнери, с водоизместимост от по четиринайсет хиляди тона и дължина сто шейсет и осем метра. Може би вътрешното им обзавеждане да не е било толкова елегантно, колкото на „Олимпик“ или „Мавритания“, но те си спечелиха солидна слава с удобния си лукс, който предоставяха на пътниците при прекосяването на Атлантическия океан.

— Доколкото си спомням, последното пътуване на „Емприс“ е започнало от Квебек на път за Ливърпул.

— Хвърлил котва към четири и половина часа следобед. Девет часа по-късно лежеше на речното дъно с пробит десен борд. Мъглата беше тази, която написа епитафията на кораба.

— Както и на другия, който превозвал въглища — „Сторстад“.

Льо Ма се усмихна.

— Добре сте си научил урока, господин Пит. Причината за сблъсъка между „Емприс“ и „Сторстад“ остана неразкрита докрай загадка. Екипажите им са се видели от разстояние тринайсет километра. Когато вече ги делели по-малко от три километра, между тях се изпречил нисък облак мъгла. Капитан Кендъл, управляващ „Емприс“, дал заповед за пълен назад и за спиране на машините. Това било грешка — трябвало е да продължи по пътя си. Мъжете в кормилната рубка на „Сторстад“ се объркали, като видели, че „Емприс“ изчезнал в мъглата. Помислили, че лайнерът се приближава към тях отляво на носа им, а всъщност, поради изключените си двигатели, той се носел свободно по повърхността към десния им борд. Първият помощник-капитан на „Сторстад“ дал заповед за прехвърляне на кормилото на десния борд и това осъдило „Емприс ъф Айрланд“ и пътниците й на гибел.

Льо Ма прекъсна разказа си, за да посочи един леден къс с площ почти един акър.

— Тази година имахме необичайно студена за сезона зима. Нагоре по течението, в продължение на цели двеста и четирийсет километра, реката е все още замръзнала.

Пит мълчеше и бавно отпиваше от чая си.

— Шестхилядитонният „Сторстад“ — продължи Льо Ма, — натоварен с единайсет тона въглища, се врязал в средата на „Емприс“, откъртвайки зееща пробойна, висока седем метра и широка четири и половина метра. Само след четиринайсет минути „Емприс“ се понесъл към дъното, отнасяйки със себе си повече от хиляда души.

— Странно е, че толкова бързо е бил забравен корабът — отбеляза замислен Пит.

— Да, попитайте който и да е в Щатите и Европа за „Емприс“ и всеки ще ви каже, че никога не е чувал за него. Едва ли не е престъпление да се забравят така кораби.

— Но вие не сте го забравил.

— Нито някой от провинция Квебек — каза Льо Ма и посочи на изток. — Точно зад Поант-о-Пер, на английски — Върхът на Отеца, в малко гробище, което все още се поддържа от „Канадската тихоокеанска железопътна линия“, лежат осемдесет и осем неразпознати жертви на трагедията. — По лицето на Льо Ма се изписа огромна скръб; той продължи да разказва с ужасяващи точни цифри за загиналите, сякаш потъването на кораба беше станало вчера. — Армията на спасението също си спомня. От сто седемдесет и един души, които пътували за Лондон, се спасили само двайсет и шестима. Всяка година те отслужват панихида за техните мъртъвци в гробището „Мон плезан“ в Торонто.

— Научих, че „Емприс“ е погълнал целия ви живот.

— Изпитвам дълбоки чувства към „Емприс“. То е нещо като голяма любов, която обсебва някои мъже, като видят портрет на жена, умряла много преди те да са се родили.